Ако обичаш нещо истински, пусни го на свобода

Всички сме чували историята за птичката, която затворена в клетка, пък била тя и от чисто злато, спира да пее. Собственикът на птичката се чуди защо тя е нещастна, при положение, че има най-красивата клетка на света и прясна вода и храна, а птичката не пее, защото страда за своята свобода – мечтае си да размаха криле и да полети към хоризонта, да усети полъха на вятъра и да отиде навсякъде, където си поиска.

Дали и ние като родители не правим същата грешка, като собственика на птичката? Не полагаме ли големи усилия да изградим златни клетки за децата си, като в същото време неволно прерязваме все още малките им крилца?

Децата са различни от нас личности

Все повече специалисти по личностно развитие, детски психолози и социолози наблягат на важността от свободен подход във възпитанието и общуването с децата. Децата не са наше умалено копие (въпреки, че егото ни се ласкае от подобни етикети). Децата ни, въпреки че носят нашите черти на лицето и са наследили от нас много особености на характера ни, всъщност са нещо съвсем различно от нас, нещо уникално и неповторимо. Те са отделни личности със свои неповторими таланти, чар и качества, които да им помогнат да изпълнят своята си мисия на този свят. Всяко дете притежава нещо уникално и красиво, нещо, което да му помогне да в битките по пътя на живота, да го отличи от всички останали човеци по света и да му даде повод за гордост! Всяко дете е малко птиче, чиито крилца тепърва предстои да се развият и когато почувства нужда да се отдели от гнездото, именно тези крилца ще му помогнат да не падне от високо, а да полети във висините и да намери своето място под слънцето.

Неволно подрязваме малките детски крилца

Като родители си мечтаем да видим децата си един ден да полетели горе в небето как се приближават уверено към хоризонта. Мечтаем си, а неволно с методите ни на „възпитание” ежедневно подрязваме малките крехки крилца. Колко често ви се случва да казвате на детето си „това не може”, „така не трябва”, „ти не можеш да направиш това”, „тези неща се правят по друг начин”, „вместо да се занимаваш с тези глупости, защо не направиш какво ти казвам” и т.н. Кое дава на нас родителите самочувствието, че знаем и разбираме всичко на този свят толкова добре, че да преценим във всеки един момент какво е добре да се прави и какво не? И какво изобщо значи „добре” – за мен добро е едно, за теб е добро друго и как ние от позицията на днешния ден можем категорично да се изкажем кое ще бъде добро и подходящо след 30 години, когато животът ще бъде съвсем различен от сегашния и когато децата ни в една нова, непозната за нас ситуация ще се налага да градят живота си, да отглеждат децата си и да се борят с предизвикателствата на своето време.

Не знаем в какво бъдеще ще живеят децата ни

Преди 30 години нашите родители ни възпитаваха да бъдем послушни. Съгласна съм, че в тогавашното време послушанието е било ценно качество – който е послушен, няма да си има проблеми и ще си живее спокойно. Да, но ситуацията изведнъж рязко се смени и някогашните деца, възпитавани в послушание днес трудно могат да заемат подобаващо място в конкурентното съвременно общество. Днес печели по-силният, а не по-послушният. А силен е този, който има повече таланти, умения и възможности от останалите – физически, мисловни, креативни. Днес успява този, който бързо се ориентира в ситуацията и съумява да прецени какво е най-подходящо за конкретния случай. Възпитавали ли са ни да развиваме тези свои умения или креативността и нестандартното мислете са били мъмрени в нашето детство? Родителите ни са се опитали да направят най-доброто за нас (най-добро от тяхната гледна точка). Същото се опитваме и ние днес да направим с децата си – а не трябва!

Да спрем да се опитваме да променяме децата си

Време е да спрем да се опитваме да направим от децата си това, което мислим че е уместно. Време е да ги оставим да бъдат това, което те изберат да бъдат. Това, което е залегнало дълбоко в душата на всеки един от нас е винаги по-подходящо и уместно от това, което се опитват да ни наложат насилствено. Не е ли време да отворим вратичката на златната клетка и да дадем свобода на малките си птичета? Веднага някой ще възрази, че ако дадем на децата си пълна свобода и не ги принуждаваме да спазват определени правила, нещата веднага ще излязат от контрол и всеки ще започне да върши своеволия. Не съм съгласна с това.

Децата ни ще прекрачат границите на разумното поведение единствено, ако средата в която израстват ги подтиква към това. Ако детето израства в среда на враждебност, насилие и незадоволеност, вероятно или ще се затвори в себе си или ще придобие агресивно поведение. Ако детето обаче е обградено с любов, уважение, доверие и разбирателство, то също по метода на копирането ще подхожда в постъпките си с любов, уважение, доверие и разбирателство.

Децата следват нашия пример

Може би сте чували един стар виц, в който майка пуши цигара и в същото време поучава сина си за вредата от тютюнопушенето с думите: „Не ме гледай какво правя, а ме слушай какво ти говоря” – със сигурност този подход няма да проработи. Всички живи същества се раждат на този свят с един много силен инстинкт, инстинктът за подражание. Именно той кара лисичето, подражавайки на майка си да се научи да ловува, подтиква бебето да проходи (защото то вижда, че всички около него се движат на два крака), насърчава малкото дете да проговори, при това на езика, който чува в обкръжението си, този инстинкт помага на децата да овладеят всички умения, които са им нужни в живота. Детето вижда, чува, усеща и след това се опитва да подражава. За това, ако искате децата ви да се държат по определен начин, направете го първо вие. Ако вие всеки път използвате в речника си учтиви думи, ще ги използва и детето, при това без изобщо да сте го учили или молили за това. Дъщеря ми е на 2 годинки и всеки път, когато иска нещо използва думата „моля”. Прави го, защото, когато аз се обърна към нея с молба, винаги използвам тази дума, например: „Лили, моля те ела при мама.” или „моля те подай ми книжката.” Виждам как всеки път, в който показвам на децата си, че тяхното мнение е ценно за мен или че уважавам избора им очичките им грейват. Ако в семейството ви цари атмосфера на разбирателство, на взаимност и компромиси, тези качества ще усвоят и децата ви – запомнете, те не ви слушат какво им говорите, а ви гледат непрестанно как се държите в различни ситуации и копират вашето поведение. Ако избухвате бързо и лесно губите търпение и крещите, това ще прави най-вероятно и малкият ви наследник и не бива да му се карате, че лежи на пода и се тръшка, когато се ядоса – променете първо себе си и детето ви само ще коригира поведението си.

Така е уместно да възпитаваме, чрез личен пример, а що се отнася до крилцата на нашите птичета, като спрем с дългите и сложни правила и наказания и насърчим изобретателността и фантазиите на детето си, крилцата сами ще пораснат и без да се усетим, ще видим как малкото птиче вече се рее високо в небето. Моят син от дълго време насам си мечтае да построи ракета и да отиде в космоса, прави проекти на ракетата (удивително далновидни и сложни проекти за 6-те му години), рисува извънземни същества и ми разказва какви са техните умения и особености, а когато ме попита „Мамо, мислиш ли, че наистина е възможно да отида с ракета в космоса”, отговорих: „Разбира се, че е възможно, стига ти да го искаш. Има едно място, нарича се НАСА, където разработват точно такива проекти. Ако научиш много неща за космоса, за физиката, математиката или другите науки и ако тренираш тялото си така, че да е в добра форма, не виждам причина, да не участваш в космически проект.” Да си призная честно първото нещо, което ми дойде на ум, при въпроса „Мамо мислиш ли, че това е възможно”, беше: „Не сине, това е детска игра” – радвам се, че не го казах. С подкрепата, която му оказах, сега той има стимула да работи усилено върху себе си, за да изпълни мечтата си”. А дали е само мечта или част от бъдещето кой може да каже днес?

Кой знае какво ще се случи след 30 години, ние с вас дори не подозираме, но те, утрешните хора, тези, на които ние сега помагаме да пораснат, може би имат по-добра идея от нас. Все пак, това ще бъде тяхното време, а сега в нашето време, нашата най-голяма цел е да им покажем чрез постъпките си как да бъдат човеци и с любов и подкрепа да им помогнем един ден да полетят.

Ако статията Ви е харесала, споделете я чрез бутоните по-долу, за да достигне до повече хора. Благодарим!