Митове при отглеждане на бебето (част 2): Свикналото с внимание бебе се разглезва

Разглезени и несамостоятелни ли стават бебетата, които получават внимание в ранна възраст или тъкмно обратното – израстват уверени и самостоятелни деца? Това е въпрос, който много родители си задават. Специалистите по ранно детско развитие са единодушни по въпроса – докато бебето е малко и безпомощно, то има нужда да бъде обгрижвано и да получава внимание винаги, когато се нуждае. Малкото бебе не може да се погрижи само за себе си и има нужда от нас възрастните. Коато бебето порасне и вече може да държи играчки в ръчичка, да пълзи и да се забавлява самичко, тогава идва и моментът да започнем постепенно да го насърчаваме да се справя все по-самостоятелно.

Много трудно избрах темата, с която да продължим поредицата „Митове в отглеждане на бебето”. Трудно, защото митовете, в които за съжаление обществото вярва са толкова много и повечето от тях са наистина ключови по отношение на родителската ни роля и отношенията с децата ни.

Темата за внианието и разглезването е една от ключовите теми в отглеждането и възпитанието на детето и е изключително важно да бъдем запознати кои са добрите практики и как ще се отразят на бъдещия характер на бебето различните родителски подходи.

“Не свиквай бебето да го носиш на ръце, защото ще се разглези и няма да иска да стои самичко.”

Всяка млада майка задължително чува този съвет поне по веднъж на ден от „доброжелателни” роднини, съседки и приятелки. Някои майки за съжаление дори се вслушват в подобни „полезни” съвети. Други майки, изпитват чувство за вина и се упрекват за своята слабост, за това че не успяват да се преборят със сърцето си и не спазват този съвет. Замисляли ли сте се как оставеното да страда само бебе ще стане по-добра личност, от бебето, което се радва на родителско внимание и подкрепа? По кой начин изоставения ще се превърне в по-добър и по-силен човек от онзи, който винаги е заобиколен от близки хора?

Да, наистина, веднъж като види, че мама може да е до него и да го обгръща с внимание, детето и за в бъдеще ще настоява за това. Естествено и напълно нормално. Всеки от нас, като вкуси нещо приятно в живота, не иска да се разделя с него и не би се примирил да живее по-лош живот. Така е устроена психиката на човек. Готови сме да се примирим единствено с нещата, които никога не сме имали. Веднъж обаче, усетим ли сладостта на по-добрия живот, сме готови непримиримо да се борим за него. Нима това не лошо? Нима е погрешно бебето да се бори за по-добър живот, да вярва, че заслужва да бъде обичано и подкрепяно? Та нали именно този стремеж към по-добър живот е основния двигател на човешкото развитие. Ако не се стремяхме да живеем по-добре, най-вероятно щяхме да сме още по дърветата, скачащи на четири крака и издаващи нечленоразделни звуци. Защо желанието на бебето за по-добър живот разглеждаме като „глезене”? Бебето също е човек и не само че има право, но е и желателно да притежава стремеж към по-доброто и да вярва, че го засужава. А доброто в съзнанието на малкото човече е Мама. Само и единствено Мама – защото тя дава мляко и топлина, и ласка, и утеха, и във весели и в тъжни моменти, и денем и нощем. Мама е всичко, от което бебето се нуждае. В продължение на 9 месеца тя е била целия му свят и то не може лесно да се откаже от нея. Мама продължава да бъде неговата Вселена месеци след раждането му. И бебето иска Мама да бъде до него, защото освен нея си няма нищо друго все още. Бебето още не е открило нищо друго, което да го забавлява, което да го радва, което да го утешава, да го храни и топли. Всички тези неща ги прави единствено Мама.

Какво се случва, обаче, когато Мама, реши да повярва на градските митове за разглезването на бебета и нарочно спре да гушка бебето си „за негово добро”? Американската антроположка и психотерапвтка Джийн Лидлоф в книгата си „Концепцията за континуума” (Liedloff Jean, The Continuum Concept, Da Capo Press, 1986), много въздействащо описва света на едно такова бебе:

Будните му часове минават в желание, копнеж и безкрайно очакване на „правилното нещо”, което да замени глухата празнота. За няколко минути копнежите му сякаш са чути и тръпнещата нужда от докосване, от прегръдка и движение е задоволена. След като добре е обмислила нещата, майка му е решила да му даде достъп до гърдата си. Тя го обича с нежност, за каквато не е подозирала преди. От начало й е трудно да го остави след храненето, особено след като то толкова отчаяно плаче за нея. Но е убедена, че трябва да го остави, защото и нейната майка й е казала (а точно тя не може да греши), че ако сега остави бебето да се налага, то ще се разглези и после ще създава проблеми. А тя иска да направи всичко по най-правилния начин, защото чувства, че крехкият живот в ръцете й е по-важен от всичко на света. Тя въздиша и нежно слага бебето в креватчето, което е украсено с жълти патета и в унисон с цялата му стая. Постарала се е много, за да украси стаята с мекички перденца, килимче с формата на панда, бял шкаф с чекмедженца и ваничка със стойка… Тя оправя дрешките му и го завива с бродирана пелена и одеалце с неговите инициали. Поглежда ги със задоволство. Нищо не е спестено за приготвянето на съвършената детска стая, въпреки че двамата със съпруга й още не могат да си позволят всички мебели, които са планирали за останалите стаи от къщата. Тя се навежда да целуне копринено гладката бузка на бебето и се отдалечава към вратата, когато първият изплашен писък разтърсва малкото му телце. Тя обаче излиза и затваря вратата. Нейната воля, трябва да надделее над неговата. През затворената врата се чува нещо, което наподобява виковете на човек, подложен на изтезания. Нейната собствена природа ги разпознава като такива. Природата не дава сигнали, че някой понася мъчения, освен ако наистина не е така. Нещата са точно толкова сериозни, колкото звучат. Тя се колебае, сърцето й я тегли към бебето, но устоява и продължава по пътя си. Току що го е нахранила и преоблякла. За това е сигурна, че то няма никаква „истинска” нужда от нея и го оставя да плаче, докато се изтощи.

То се събужда и пак заплаква. Майка му надниква в стаята, за да се увери, че бебето си е на мястото и след това тихичко се отдалечава, за да не събуди у него напразна надежда за внимание. Забързва се към кухнята, където си има работа и оставя вратата отворена, за да може да чува бебето „ако нещо му се случи”. Писъците му постепенно затихват и преминават в разтърсващи хлипания. След като не получава отговор на сигналите, които изпраща, силата му се изгубва в празнотата, от където трябваше отдавна да е дошло спасението. То се оглежда. Вижда само неподвижните решетки и стената. Наоколо няма нито звук… Предметите, поставени близо до бебето са измислени така, че да наподобяват онова, което му липсва. Традицията повелява играчките да бъдат такива, че да утешават скърбящото бебе. На първо място е мечето или друга мека кукла, „с която детето да спи”. От нея се очаква да дава на детето усещане за постоянна близост  и компания. Развилата се в някои случаи свирепа привързаност към тази кукла се възприема като очарователен детски каприз, вместо като израз на болезнено емоционално лишение у дете, принудено да гушка неодушевен предмет в жаждата си за близко същество, което няма да го напусне.

Според Лидлоф тези болезнени преживявания оставят трайни следи в психиката и маркират психоемоционалния профил на цялото общество. Детето не може да разбере защо отчаяния му плач за удовлетворяване на вродените му потребности остава без отговор. Така то започва да въприема себе си и желанията си като нередни. Ако обаче сигналите му бъдат чути и очакванията му се изпълнят, с течение на времето то ще притежава естествена увереност в себе си, ще бъде щастливо и ще се радва на живота. Бебетата, чиито нужди са били удовлетворявани през първите месеци от живота им – а именно през периода на носенето на ръце израстват по-самоуверени и стават по-самостоятелни от онези, чийто плач остава без отговор, поради страх „да не се разглезят” или да не станат прекалено зависими.

Когато един човек (пък бил той и бебе) системно получава това, от което се нуждае, той си изграждапозитивна нагласа към заобикалящата го среда, чувства се щастлив, уверен и вярва, че светът е едно добро място и „спасение дебне отвсякъде” :). Вярва и в себе си, защото осъзнава, че явно е стойностна личност, щом всички му обръщат внимание и откликват на нуждите му. Такъв човек вярва в себе си и непрестанно развива своите способности и таланти.  Обратното, за песимиста светът е гаден, а хората злобни и той искрено вярва в това, воден от своя личен опит. Неговите минали преживявания свидетелстват за това – той не е имал близки, които да го подкрепят, да се радват на успехите му и да го утешават, когато страда. Бил е сам и колкото и отчаяно да е призовавал за внимание и грижа – всичките му опити са останали нечути. В началото е вярвал, че и той като останалите хора има право на близост и щастие, но в последствие е започнал все повече да се разколебава. Може би той наистина не заслужава, за това не му се случват хубави неща? Може би виновни са не другите, а той самият за това, че никой не го харесва? Това са мислите на песимиста – прекалено агресивен или болезнено изолиран… В оптимисти или песимисти искате да превърнете децата си?

Освен очевидната психоемоционална полза и стимулация от контакта с близък човек, носенето на бебето до тялото на родителя носи големи чисто физиологични ползи за здравето на бебето. Доказано е, че новородените регулират по-добре дишането, сърдечната си дейност и телесната си температура, когато са поставени в непосредствен контакт кожа до кожа върху гърдите на родителя. (Вижте статията “Методът Кенгуру – естественото място на бебето е до неговата майка“).

Животът на бебето в обятията на мама е важно за правилното му физическо и психическо развитие през първите месеци. Неслучайно много специалисти наричат първите три месеца след раждането на бебето „четвърти триместър от бременността”. На практика е именно така – бебето вече не е част от тялото на майката, но не е и готово да води самостоятелен живот и продължава да се нуждае от нейната постоянна близост. При повечето животни новороденото веднага след раждане става на крака и тръгва самостоятелно. При хората бебето се ражда все още много неразвито и неспособно да се справя само. Това е така, заради големия размер на човешкия мозък и изправената стойка на хората. Ако се движехме все още на четири крака, жените щяхме да имаме далеч по-широк таз и щахме да можем да износим бебето в корема си през този четвърти триместър и да го родим не след 9, а след 12 месеца или по-късно, когато то щеше да бъде далеч по-напреднало във физическото и психическото си развитие. В изправена позиция не можем да си позволим този широк таз, а през таза, с който разполага съвременната жена не би било възможно да излезе по-голямо бебе. За това бебето се ражда далече преди да е достигнало оптималното си развитие за новородено. В този смисъл всички бебета се раждат недоносени и се нуждаят от специални грижи, но за сметка на това притежават голям мозък и изправена стойка. Еволюцията иска своите жертви. А жертвата, която ние родителите трябва да направим е да осъзнаем, че новороденото ни човече все още се нуждае от грижите, на които  се е радвало в майчината утроба – близост, топлота, усещане, че не е само, че до сърцето му бие нечие друго сърце. Носеното бебе страда много по-малко от колики, плаче по-рядко, има апетит и суче добре, заспива по-лесно и спи по-дълго и цялото му същество излъчва спокойствие и радост. Именно тези чувства – спокойствие и радост изпитва и цялото семейство до своето носено щастливо бебе.

Можете спокойно да организирате ежедневието си така, че да не се налага да се отделяте от бебето, когато то има нужда от вас. Сложете го в слинг, сгушено в обятията ви и свършете домакинската си работа, напазарувайте, вижте се с приятели. (Вижте статията “Носете бебето със себе си: изкуство и наука за носенето на деца (от д-р Сиърс)”, както и “Привързано родителство  – изкуството да отгледаме щастливи деца”).

Не е необходимо да носите бебето постоянно, а само, когато то има нужда от това. Синът ми беше много неспокойно бебе. Характерът му в комбинация с едно стресово раждане и неспокойната бременност, която изкарах, налагаха постоянния му контакт с мен. Единствено, когато бях до него се успокояваше и беше щастлив. Когато въведохме съвместен сън и гушкане до насита през деня, бебето ми сякаш напълно се промени. Стана дружелюбен и усмихнат, а не вечно неспокоен и ревящ. Дъщеря ми напротив, беше едно спокойно и щастливо бебе – родено спокойно, след една спокойна и отдадена на бебето бременност.  Тя беше като кукла, която никога не плачеше. Можеше с часове да си лежи и гледа наоколо преди да се сети за мен. Спеше си в креватчето – на метър от моето легло и я носех доста рядко. Просто не се налагаше да я нося по-често. И двете ми деца днес ходят на градина и сутрин отиват спокойни там. Не се тревожат за мама, защото знаят, че ще си изкарат деня весело и са сигурни, че мама ще дойде да ги вземе. Не разглезени и плашливи, а именно уверени в себе си, позитивно настроени и сигурни, че никога няма да бъдат изоставени са децата, които като бебета са били гушкани и обгръщани с обич и подкрепа.

Водете се от детето си и от собственото си сърце. Когато бебето ви има нужда от вас, бъдете до него, покажете му, че светът е едно хубаво място и че то е личност, която заслужава цялото внимание и обич. Прегръщайте детето си, за да се превърне в лебед, достоен за обич и възхищение, а не в грозно патенце, което всеки пренебрегва и подиграва.

В статията са използвани материали от:

Василена Доткова, Близо до бебето, Сиела 2008г.

Liedloff Jean, The Continuum Concept, Da Capo Press, 1986г.

Ако статията Ви е харесала, споделете я чрез бутоните по-долу, за да достигне до повече хора. Благодарим!

Автор:
Нели Василева-Стефанова Специалист по ранно детско развитие, личностно развитие и хармонични взаимоотношения, детски и семеен психолог, класически хомеопат, майка на две деца

За консултации:

info@babysling-bg.com

0882 597485

Изпрати запитване

С радост ще бъда до Вас, когато е необходимо. На разположение съм за информация, консултация и подкрепа!