Митове при отглеждане на бебето (част 4): Децата трябва да са послушни

Още от поредицата

Митове при отглеждане на бебето (част 1): Хранене под час
Митове при отглеждане на бебето (част 2): Свикналото с внимание бебе се разглезва
Митове при отглеждане на бебето (част 3): Къпане на бебето
Митове при отглеждане на бебето (част 4): Децата трябва да са послушни

Ежедневно повтаряме на децата си, че трябва да бъдат послушни, поощряваме отказа от собствено мнение и безропотното подчинение, а наказваме проявата на свободомислие, на лично мнение и инициативност. Правим това понякога несъзнателно, поради наследени и дълбоко вкоренени в представите ни стереотипи от собственото ни детство, понякога от желанието си да предпазим детето от опасности и злополуки, а понякога чисто егоистично, за да получим малко мир и спокойствие. Подбудите ни са различни, но правилно ли е това?

Защо наказваме всяка проява на самостоятелност и инициативност у децата си, а поощряваме безропотното подчинение?

Какво искаме да направим от децата си чрез възпитанието, което упражняваме върху тях?

Знаете, че децата са като попивателни гъби и казват и копират поведението на възрастните. Преди няколко дни на един детски рожден ден, на който присъстваха дечица на възраст между 4 и 6 годинки, помолиха всяко дете да пожелае нещо на рожденика. Впечатли ме много факта, че почти всички деца (само с едно изключение) пожелаха на рожденика да бъде жив и здрав и много да слуша мама и татко или да бъде много послушен (формулировките бяха различни, но смисълът беше един и същ). Очевидно за децата от предучилищна възраст послушанието е най-висшата добродетел, след като почти всички пожелаха това на приятелчето си. Не е ли жалко! Как ние възрастните сме допуснали децата ни да повярват, че да си послушен е по-ценно и по важно от това да бъдеш щастлив, от това да бъдеш свободен, от това да успееш да постигнеш мечтите си, от това да направиш нещо полезно за себе си и за околните, от това да се забавляваш, да се радваш на живота… Как тези деца, на които успешно сме внушили да бъдат послушни след време ще управляват успешно живота си – как ще вземат решения, как ще разпознават сами кое е добро и кое зло, как ще учат собствените си деца на смисъла на живота, как ще станат новатори, изобретатели, как ще променят света към по-добро? Как, ако най-важното за тях е да бъдат послушни?

Какво се случва с послушните деца?

Послушанието не само ще лиши децата ни от възможността да бъдат себе си и да постигнат нещо уникално в живота. Послушанието ще ги вкара в един омагьосан кръг, от които повечето хора дори в зряла възраст не могат да излязат. Внушаваме на детето да слуша и то ни вярва. Научава се да слуша околните. Сега това са мама и татко, баба и дядо, учителите – ще кажете това е чудесно. Послушното дете не прави бели, страда по-рядко от злополуки, то е кротко и възпитано. Какво обаче се случва по-късно с това дете, тогава когато не мама и татко и учителите са най-важни за него, а на преден план излезе средата и компанията, в която детето се движи?

И тук започва големия въпрос за пагубното влияние на средата върху тинейджърите, за агресията, цигарите, наркотиците, агресията в училище… и започваме да се питаме какво стана с нашето „послушно” дете и защо върши всички онези неща, които сме го учили, че са вредни и лоши? Отговорът е прост – върши ги, защото е послушно. Звучи парадоксално, но е точно така. Децата, които са поощрявани от малки да имат собствено мнение, да вярват в себе си, да бъдат инициативни, различни и да не се отказват пред трудностите успяват да се справят с лошите влияния на тинейджърската среда. Те вече знаят кои са и кое е стойностното за тях и не биха пушили, само за да не се отличават от околните, не биха бягали от час, само защото другите ще им се смеят, ако останат, не биха си направили пиърсинги и татуировки само, защото е модерно. Тези деца, независимо от средата, в която попаднат ще бъдат себе си и няма да се страхуват, нито срамуват да бъдат различни. „Послушните” деца обаче, са възпитани от родителите си да не бъдат себе се, а да слушат другите и да бъдат като тях. Такова дете до вчера напътствано да не следва собствените си желания, потребности и мечти, а да прави това, което прави татко/мама и да се опитва да бъде като него/нея, в пубертета, когато родителите вече слизат от пиедестала, ще си намери нови кумири, които да следва. То не може да бъде себе си, не знае как да бъде себе си, защото всички опити да бъде себе си и да прави нещо различно в детството му са били мъмрени и наказвани. Това дете е научено от родителите и учителите си единствено да се подчинява и то го прави успешно – сега обаче тези, на които се подчинява са съучениците му и то не онези от тях, които като него са тихи и послушни деца, а другите – агресивните, арогантните, онези, които вместо да се подчиняват, карат другите да се подчиняват на тях. И така послушното дете започва да пуши, да бяга от час, да се държи лошо, защото другите го правят и макар да знае, че цигарите вредят на здравето и че лошото поведение е неправилно, то няма силите да се противопостави, защото винаги до сега се е подчинявало безропотно и не умее да се противопоставя. „Послушното” дете става жертва на собственото си послушание, а родителите без да осъзнават, че именно те са причината детето им да се държи така обвиняват „лошата среда”, в която наследникът им е попаднал.

След време същото това „послушно дете” ще се подчинява безропотно на шефа си и на съпруга/съпругата си докато децата, възпитавани в дух на свободомислие, инициативност и новаторство си проправят смело собствен път в живота, постигат успехи, понякога се провалят, но извличат нужните поуки, намират сили да се изправят и продължават напред и не се отказват, докато не постигнат мечтите си и вярват и имат силата да са различни, да са предприемчиви да успяват. „Послушното дете”, за разлика от тях следва нечии чужди мечти, върви по нечий чужд път и безропотно се подчиняват на идеите и решенията на шефа си, на съпруга/съпругата си, а има и хора, които до преклонна възраст се подчиняват на решенията на родителите си. Тези „послушни деца” ще са идеалните служители, които никога няма да възразят, колкото и да ги товари шефът им с работа, никога няма да възроптаят срещу ниската си заплата, никога няма да се разведат, въпреки, че съпругът/съпругата ги тормози, защото това, което най-добре умеят е да се подчиняват, да следват другите и да потъпкват собствените си желания, мечти и идеи. Това ли искаме за децата си? Не вярвам някой да иска точно това. За съжаление обаче повечето хора именно това правят от децата си, макар и несъзнателно.

Нека децата ни бъдат свободни да изберат своя път в живота и да вярват, че могат да го извървят до край. Нека децата ни имат силата и смелостта да не следват отъпканите пътеки, а да оставят собствени следи, които да останат и да се помнят дори, когато тях ги няма на този свят. Нека децата ни във всеки миг, в който дишат се чувстват свободни, щастливи и способни да постигнат всичко, което пожелаят.

На нас родителите на такива „непослушни” деца ще ни бъде по-трудно. Тези деца няма да стоят мирно и кротко, само защото ние сме им казали, няма да мълчат и да правят това, което ние искаме те да правят. „Непослушните” деца ще тичат, ще викат и ще се смеят силно, ще скачат и ще имат развинтено въображение, ще плачат гръмогласно, когато не става тяхното и след като проходят ще се тръшкат в знак на протест, ще ни късат нервите на моменти, ще ни уморяват. Но ние ще ги обичаме и търпеливо ще ги учим как да се предпазват от опасностите на живота, как да уважават околните и да бъдат добри и едновременно с това винаги да бъдат себе си. Ще ги учим най-вече чрез личния си пример и чрез начина, по-който общуваме ние с околните и най-вече с тях – чрез толерантност, човеколюбие, отзивчивост, мисъл преди всяко действие и отговорност за последиците от личните ни действия, но и чрез свободомислие и любов към новото, непознатото, неоткритото, защото именно добротата и толерантността, съчетани със свободолюбив дух и чувство за отговорност ще направи от децата ни Човеци, от които да се гордеем не само ние като родители, но и цялото ни общество.

Как да възпитаме детето си?

Нека всеки миг, чрез думите и делата ни детето ни се учи, че във всяка ситуация винаги имаме право на избор и всеки сам за себе си решава по кой път да поеме и трябва да поеме отговорността за своя избор. Всичко в този живот зависи от нас самите. Всеки миг животът ни дава право на избор и трябва да постъпим така, както ни учи собствената ни съвест и да бъдем готови да понесем последиците от решението си. Няма ситуации без изход, няма невъзможни неща, ако човек е силен, подготвен и вярва в себе си и в успеха. Това трябва да научи от родителите си всяко дете. Нека от малко детето бъде поощрявано да бъде себе си и да вижда последиците от постъпките си – то често ще греши, но и ще си вади поуки от собствените си грешки, докато постепенно започне да проумява кое поведение е добро. Възлагайте на детето си отговорности и задължения, съобразени с възрастта му и му гласувайте доверие, за да се научи да взема решения, да се справя и да отстоява избора си. Поощрявайте ги и го подкрепяйте, за да придобие и то увереност в себе си и вяра в собствените си сили. Насърчавайте детето си да изразява собственото си мнение, да се аргментира и да поема инициатива. Детето ви винаги трябва да усеща, ще го подкрепяте, каквото и да се случи и му гласувате доверие само да избира как да постъпи, защото вярвате в него. Подтиквайте детето си да бъде активно, а не пасивно. Активният човек често прави грешки, защотото действа. Нека детето не се бои от грешките, а гледа на тях като на средство, чрез което да си вади поуки и става все по-добро. Само пасивните никога не грешат, защото те не връшат нищо. Пасивните обаче никога и не успяват. Успяват активните. Ако детето не върши нещата, така както на нас ни се иска, това в никакъв случай не означава, че не ги върши правилно – всичко е въпрос на гледна точка. Стига нещо да не вреди на околните и да тласка човека напред, то е добро и полезно. Човек се ражда добър и подсъзнателно се стреми към любов, разбирателство и успех. Никой не се стреми към провал и омраза и ако уважаваме желанието на детето си само, по неговия си начин да намери пътя към това, което за него е добро, стойностно и желано, само тогава ще успеем пълноценно да изиграем ролята си на родители и да възпитаме истински пълноценен за себе си, за семейството си и за обществото Човек.