С трепети към нов Живот

Автор: Велислава Димитрова
Графиката: Велислава Димитрова

Навън е хубаво пролетно утро. Птичките пеят, а слънцето вече заляло стаята със светлина и нежно гали страните на малкото, заспало същество до мен. Така спокойно и тихо, само лекото издигане и спускане на коремчето под пелените и нищо друго. Лекота и спокойствие е обзела тишината в стаята и усмихнатото лице на таткото ме гледа спокойно и щастливо. Като че ли снощи нищо не се е случило. Но то се случи! Най-невероятното море от спомени, което няма да забравя цял живот. Само ние тримата и онази сила, която чакам от векове. Мирувайте светове и се насладете!

Беше тъмно. Представата за времето се губи, като неточно понятие, каквото си е. Усещах леки потръпвания в корема, леко говорене, което ми казваше, че е дошло време. Да будя ли някого? Не! Нека да изчакаме още малко. Побутване от тук, побутване от там. „Хайде!“ – казва ми – „Малко остана“. И въпреки месеците на чакане на точно този момент, сега ми се иска да не приключват, иска ми се да си останем завинаги заедно. Страх ме е, че ще го загубя, че то вече няма да е близо до мен и някой ден ще отлети завинаги, по своя път. Но отново чувам онова сладко, вътрешно нашепване, която казва, че до тогава има време. Сега е моментът само на спокойствието и увереността. Унасяне и пак мечтание и очакване на бъдещата среща.

Топлина се плъзва и гали бедрата ми…о, каква миризма. О, Господи, защо преди никога не съм усещала аромата на тези цветя? Да не би да съм живяла в заблудата на друг свят? Ох, какво ухание, каква прелест …  и тази топлина. Води ли? Не, не бих казала. Това е парфюм. Парфюм, за който ще станат войни ако козметичните компании разберат … заради който пчелите няма да помиришат повече никакво цвете. А как е възможно да не знаят?? Явно всички живеем в заблуда. Но това сега няма значение. Сега всичкото това ароматно щастие е само за мен. За мен и за никого другиго.

Охо, ето я и първата контракция. Силна, настойчива, сладка. Също като него. Лек тласък за начало на нов живот, макар и вече започнал там вътре. Вътре в себе си, вътре в мен. Мъжът ми леко се размърда. Дано да не се събуди още… не още. Толкова е хубав, когато спи. Слаба светлина нахлува през прозореца и лек вятър поклаща пердетата. Да, това е идеалното време. Няма за какво да се чака. Всичко вече е готово. Изчистено е, подредено е, а до мен е мъжът, който няма никога да ме предаде и отваря обятия да ме прегърне, да ме поеме и мен и сина си. Но не, не още. Имам още малко време да се любувам на падащата през прозореца светлина, на аромата на околоплодните води, на тишината на нощта.

Събуждам се! Предполагам, че не съм спала много, защото светлината пада все по същия начин и тишината не е вдигнала покривалото си. Решавам все пак да видя колко е този изменник часа. Телефона показва 2:43. Да, може и толкова да е, но това не е важно. Контракциите са започнали по начесто, сигурно и за това съм се събудила. Сега са по-настойчиви, по-силни. Време е да събуждам „народа“. Моят малък „народ“, който кротко спи до мен. Дори не подозира какво го очаква. А, но той е буден? Мълчал е, за да ме остави на спокойствие. Колко мило! И естествено следва неизменния въпрос: „Време ли е?“ Е, то времето е настъпило преди девет месеца, но „да“, време е да се става. И се започва филмчето. Гледаш един полугол мъж, само по долни гащи, чудещ се от къде да започне. Разбира се, разигравали сме го доста, но ето че пак… А, разбра от къде. Прегърна ме! Горкичкият, казва ми да се успокоя, но явно говори на себе си. Стана и отиде за кърпите. Смени чаршафите, докато аз се разходя малко. Даде ми да се преоблека… Но, о, какво стана? Махайки дрехите, като чели всичко се отприщи. Изплува пак онзи свят. Пак меката светлина и нежните звуци от успокоително нашепване. О, не, не искам дрехи … за какво са ми? Те само пречат на това чудо да ме облее. И нова контракция. За съжаление материалното зове и аз трябва да се примиря с физиологичните нужди. Но след тях следва също облекчение. Сега се усещам наистина свободна, готова, силна, вярваща, лека. Светът е мой и аз съм негова. И нова контракция, и нов шепот… а, не… шепотът е отново старият, отново същият. Светлина и топлина. Може и да са от печката или от ръцете, които ме галят по гърба, но аз ще реша дали наистина е така. Предпочитам да вярвам, че са вътрешни, мои и на бебето. О, да, нова контракция и ново претръпване и още една, и още една… Те са като напредваща армия от светци, носят светлина, надежда. Силна и непоколебима армия от повтарящи се импулси, нестихваща, неспираща. Вървят ръка за ръка и си посочват пътя, посочват неговия път. Но не, не сами, то ги изпраща. Моят малък пълководец ги е насочил напред, за да му проправят път… и още една, още една светла, лъчиста форма на светлина и то е на път… и така още една, и още една… последната е по-слаба. А, идва време за почивка. Сигурно е минало доста време, докато аз съм се отпуснала в съзерцание на тези прекрасни мигове на очакване. Отпускам се, за да имам сили след това отново да „гледам“ през калейдоскопа от светлина. Две нежни ръце ме поемат и ме галят по главата. Колко е хубаво, колко е топло… сега аз съм бебето… заспивам…

И цветове, музика, лекота. Рея се сред облаци от светлина. От ляво розово сияние, от дясно синьо изригва и се извива в дъга над мен. Сплитат се и водопад от разноцветни звезди ме залива цялата …

Вече не сънувам. Отново съм в стаята, отново в тази успокояваща прегръдка от силни ръце и отново войнството напира. Сега сякаш са повече. Умножили са се докато ме е нямало. Колко е часът? Чувам някак далечно: „Четири без петнадесет.“ Аха! Вече усещам, че моят герой е на път да излезе пред войската и да я поведе смело и отговорно. Но в себе си носи една друга войска. Войска от чувства. Добрина, любов, мъдрост, святост, които също ще трябва да води и те да го направляват. Той е силен и аз трябва да съм. И аз съм!

И всичко отново се повтаря, но сега не е войска, а силни морски вълни. Те ще го донесат. Не на бял кон, а на бял кораб. И да, ето го! „Виждам“ го в далечината. Какъв красив кораб. Той сияе, сияе на лунна светлина. Приближава се бавно, неотстъпно. Ох, болка. Пареща болка! Тук е! Всеки момент ще го хвана в ръцете си и ще го прегърна. Таткото ме остави на колене и се премести пред мен на по-удобно място. Въобще не знам как съм се озовала в такова положение. И още болка. Но това е хубава болка, очаквана и и искана болка. И още една минутка, или 5, или 10-50. Болката спря! А, не, ето я пак. И силен напън и силна болка и … всичко свърши. И таткото сияе и се чува леко хъркане и… а, ето го и плача. Той го държи. Малко розово същество с нещо, което виси от него. Но и аз го искам… а, ето, дава ми го. Малеее, колко е малко. Прегръщам го. На мама героя! Татко ни завива нежно. Слагаме му шапчица. Има малко косичка. Изморена съм. Но съм и толкова щастлива. Усещам нова прегръдка, не, усещам две прегръдки. Две прегръдки от най-скъпите ми същества. Двама силни и добри мъже. Вече съм спокойна. Вече всичко е наред. Ние сме заедно и нищо друго няма значение. Сега можем да заспим и да посрещнем едно ново, прекрасно утро, с много слънце и любов… а то ще настъпи скоро, много скоро. Чувам тихо и далечно: „Часът е 6:00.“ И какво от това? Ако ще и 10:00 да е, утрото ще ме изчака малко… ще ни изчака.