Как да отгледаме самостоятелно дете

Как да възпитаме децата си така, че да бъдат самостоятелни и да се справят с живота? Това е въпрос, който вълнува всеки родител. Дали строгото и безкомпромисно възпитание и въвеждането на правила ще научат детето на дисциплина и справяне с трудни ситуации или напротив свободните отношения, базирани на любов и доверие ще развият у детето усет за гъвкавост и следване на личния избор? Трудно е да се даде рецепта, която да работи безотказно при всички и във всякакви ситуации, но ето какви са общите принципи, които ще дадат насока на отношението ни към деца.

Защо е нужно детето да бъде самостоятелно?

Много родители умишлено възпитават децата си в дух на подчинение и смятат, че ако децата им ги слушат и се подчиняват на волята им, те самите ще бъдат по-спокойни и сигурни, че децата няма да вършат лоши неща. Със сигурност дете  приучено от малко да следва безотказно волята на родителите си няма да прави бели като малко, вероятно няма да пуши и пие, няма да носи двойки от училище, но също толкова сигурно е, че подобно дете няма да заема лидерска роля в работата си и в живота, защото е научено да се подчинява, а не да изразява и отстовява мнението си, няма да постигне мечтите си (вероятно дори няма да има свои мечти, защото от малко е научено да не мисли за своите желания, а да следва желанията на близките си). Това дете ще се подчинява след време на съпруга/съпругата си и ще живее под чехъл, именно, защото да се подчинява е заложено в него от малко. А след време, когато родителите умрат, това вече 50- 60 годишно дете ще се чувства безпомощно и неспособно да управлява живота си, защото вече половин век мама и татко са диктували правилата в живота му. Често такива хора вече на средна възраст виждат как по-голямата част от живота им е преминала, а те не са постигнали нищо, което да ги радва и да е по тяхно желание. Такъв човек погледнат отстрани ще изглежда все едно всичко му е наред – здраво семейство, възпитани деца, добра работа, дом, кола… Вътре в себе си обаче послушният човек не харесва професията си, защото не си я е избрал сам, а е избрана от родителите му, не харесва парньора си, защото се чувства под чехъл, не е постигнал нито една своя мечта и дори не знае какви са мечтите му… Послушните деца като порастнат се чувстват неудачници… И те са станали такива само, защото родителите им са искали да имат послушно дете, което не прави бели. Кой родител съзнателно би причинил това на детето си?!

Какво е нужно на човек, за да бъде самостоятелен?

За да се погрижим децата ни да станат самостоятелни, трябва първо да си дадем сметка кои са чертите на характера, които отличават самостоятелния човек.

Самостоятелният човек не зависи от чуждото мнение и вярва в собствените си преценки и собствените си възможности. Именно тази вяра в себе си му помага да бъде независим от другите и да действа воден от собствените си принципи. За да вярва обаче човек в себе си, той трябва да смята, че е добър, умен,  справедлив, честен, смел, силен, способен, гъвкав… (можем да изброяваме още много качества, но смятам схванахте идеята). За да вярваме в себе си и да се доверим на собствените си преценки, трябва да сме сигурни, че ние сме стойностни хора и че преценките ни са верни. От тук автоматично следва, че всички обвинения към детето като:

„Колко си непослушен!”, „Само невъзпитаните деца правят така!”, „Това, което правиш е лошо”, „Умните деца слушат майка си!”, „Трябва да си по-смел и решителен!”, „Спри да лъжеш!”, „Ти не можеш да направиш това, остави на мен!” и т.н.

водят неминуемо до снижаване на собствената самооценка на детето и подкопаване на вярата му в собствените преценки и умения. Колкото повече расте такова дете и колкото повече се отделя от полата на мама, ще наблюдаваме в него все по-голяма нерешителност и неспособност да се справя само и да носи отговорност за действията си. Всяко дете се ражда с усещането за уникалност и ценност. Няма бебе, което да смята, че не заслужава обич и успех. С течение на времето детето губи от своята самооценка и става нерешително и неуверено, ако авторитетите в живота му (родители, учители) постоянно го укоряват и осъждат постъпките му.

Как да насърчим децата към самостоятелност?

Вместо да осъждаме децата за поведението им и да слагаме етикети на всяко тяхно действие („това е неправилно”, „това е лошо” и т.н.), по-добре да се съсредоточим в това да насърчаваме децата да действат, независимо дали се справят добре или не според нашите критерии. Само действайки, човек се усъвършенства и се учи да се справя все по-добре и по-уверено в различни ситуации. Не винаги детето ще се справя така, както ни се иска или както ще се иска на самото него. Много често то ще иска да направи едно, пък ще се получи друго или ще прави неща без да си дава сметка за последиците от действията си и резултатите ще бъдат неприятни за него самото или за околните. Вместо да се опитвате да предотвратите подобни ситуации или да укорявате детето за тях, радвайте се, че това се случва сега, когато детето е малко и белите, които прави са все още малки и лесно поправими. Приемайте всеки един ден от живота на детето и всяко едно действие като училище – най-важното училище, в което детето се учи как да бъде човек, а вашата роля е да го подкрепяте и да му помагате да си вади поука от всяко нещо, което се случва. Детето, особено, когато е още малко, не винаги ще съумява само да вижда причинно-следствената връзка между събитията и в резултат и не бива да очакваме да си вади само поуки. За това сме ние родителите – не за да ограничаваме действията му или да го укоряваме, а да му помагаме да осъзнава последиците от всяко свое действие. Ролята на детето е да действа. Колкото повече действа, толкова повече опит ще трупа и ще става все по-уверено в себе си. Ще знае какво е чувството, когато успява и когато се проваля. Ще разбере постепенно какво му пречи да успява в някои ситуации и ще  преодолява постепенно слабостите си, които му пречат да успява. Ще докаже на себе си, че има силни страни и ще се научи да ги ползва и да разчита на тях. Ще се научи постепенно да оценява реалистично способностите си, но и ще осъзнае, че неговите способности не са константна величина, а се променят и развиват постоянно. Това ще му дава стимул да се старае да се развива и да се учи все по-успешно да се справя в различни ситуации.

Ако детето бъде насърчено да действа и да експериментира като малко, докато порасне то вече ще е насясно със себе си, с възможностите си и ще си вярва и ще действа уверено. Самостоятелното дете няма да попадне в лоши компании в училище и да върши бели през пубертета или пък да се вдетинява на стари години. То ще е взело своята дажба експериментаторство и щуро поведение в детството, когато действията му са още детски и е още пред очите на мама и татко и лесно можем да поправим резултатите от белите. В резултат именно на това, че детето е било свободно да експериментира в детството си и да открива себе си и света, в по-зряла възраст то ще се посвети не на бели, защото вече е минало този период, а на творчество и реализиране на мечтите си. Такова дете като възрастен няма да се страхува да действа, ще знае как да действа, ще е научило кои рискоиве са оправдани и кои не и няма да поема неразумни рискове, ще знае вече как да изгражда взаимоотношения, защото рискът от провал няма да го вцепенява, а то ще знае, че може да открие работещ начин да постигне всичко и е способно на успех.

Няма успехи и провали, има само резултати. Резултатите, които ни карат да се чувстваме щастливи ни показват, че сме на прав път. Резултатите, които ни карат да чувстаме нещастни ни показват, че пътят, по  които вървим не е нашият и трябва да сменим посоката. Толкова е просто!

Ролята на родителите е да насърчават детето да действа само и след всяко действие да помагат на детето да осъзнае как се чувства и кое негово действие го е накарало да се чувства така. Ако детето се чувства щастливо, доволно, радостно, то родителят трябва да помогне на детето да разбере, че като действа по определен начин, в резултат се чувства щастливо. Също и обратното, когато детето се чувства нещастно, обидено, уплашено, самотно, гневно и т.н. негативни усещания, то родителят да му помогне да види връзката между лошото усещане и предходните действия (или бездействия) и така детето да разбере кое негово действие го кара да се чувства зле. Бъдете сигурни, че веднъж ако детето осъзнае, че нещо го кара да се чувства зле, то ще направи всичко по силите си никога повече да не прави това действие, защото вътрешните усещания на детето променят детското поведение с многократно по-голям успех от нашите наказания или упреци.

Ако някой вземе лопатката на детето Ви докато то играе в пясъчника, детето може да не реагира и в резултат на това ще си остане без лопатка и ще се чувства зле; може да набие детето, което му е взело лопатката, но резултат на това вероятно набитото дете ще си отвърне или ще се оплаче на майка си и тя ще дойде да се скара на Вашето дете за побоя и то пак ще се чувства зле; а може и да се опита по мирен път да си вземе лопатката като даде на другото дете друга играчка, за да си получи лопатката или приложи друга техника от детската дипломация или пък се оплаче на мама и тогава ще се почувства доволно, защото ще си получи лопатката обратно. Не бива да го спирате да действа, а само следете да не се убие и да не нарани друго дете и след това му помогнете да види какви чувства предизвиква поведението му, така че ако чувствата са негативни да обсъдите какви други варианти за поведение има в такава ситуация. Детето ще запомни чувстата си и ще разбере, че има и други начини за реакция и следващия път вероятно ще постъпи другояче. Така  се учат хората – на база личен опит.

Важно е как детето се чувства при едно или друго свое поведение, но понеже ние хората живеем в общество, в което постоянно взаимодействаме помежду си е важно да обръщате внимание на детето и как действията му се отразяват на околните. Може едно действие да се отразява добре на детето, но да кара околните да страдат. Когато детето вземе играчката на другарчето си то е доволно от това, че притежава нова играчка и вероятно не го интересува особено, че другото дете страда. Ролята на родителя тук е да покаже, че е тъжен от постъпката и да помогне на детето да почувства чуждата тъга (това може да стане чрез разговор или чрез преживяване на подобна ситуация като вземем някоя играчка на детето и го накараме да изпита как се чувства човек лишен от любима вещ).  Методът ще има положителен ефект единствено, ако не критикуваме и не осъждаме детето, а просто му помагаме да види какви са последиците от неговите действия. По природа човек е устроен така, че да не вреди. Детето няма желание да вреди. Ако помогнем на детето да види, че дадени негови действия водят до негативни резултати и след това му помогнем да измисли други действия, с които да постигне желания от него резултат без да вреди, детето с ентусиазъм и радост ще съдейства. То има определени нужди и когато взема чужда играчка иска да покаже, че има нужда от нещо ново и интересно, с което да се забавлява. Ако му предложим нещо ново и забавно, то с радост ще върне взетата играчка. Ако обаче упрекнем детето, накажем го или го обидим за постъпката му, вероятно то на инат ще стиска чуждата играчка и ще откаже да я върне. Детето за нищо на света няма да ни слуша, когато го обиждаме и наричаме поведението му и него самото лошо. Търсените от нас резултати можем да постигнем само с добро като изразяваме собствените си чувства и нужди. (Повече подробности относно това как да общуваме с децата, така че да ни слушат можете да прочетете тук).

Какво да правим с нерешителните деца?

Да насърчаваме децата да действа в никакъв случай не означава да ги караме насила да действат. Има деца, които са нерешителни, било защото до този момент са възпитавани в дух на послушание и подчинение, или защото в миналото многократно им е бил лепван етикета “лош”, “невъзпитан”, “непослушен” и те са престанали да вярват в себе си или защото още с раждането си са преживели травма, която ги е накарала да се чувстват несигурни. Тези деца ще разпознаете лесно по това, че те стоят хванати за полата на мама, рядко действат сами и за всичко имат нужда някой да им помага и да действа вместо тях. Много родители с цел да развият у децата си решителност и самостоятелност отказват да им помагат, а ги карат да действат сами в ситуации, в които връсниците им се справят сами, а техните деца настояват мама да помогне. Да караме някого на сила да прави нещо, което той няма желание да прави е всъщност проява на насилие. Тези неуверени и несигурни в себе си деца имат най-малко нужда от това да бъдат насилвани и принуждавани. Вместо да стават по-самостоятелни, принудата да действат сами и усещането, че са насилени ще ги прави още по-плахи и още по-неуверени. Вместо да настоявате детето да се справя само, подкрепете го! Ако искат да преудолее своята несигурност, бъдете до него, правете нещата заедно, като без детето да усети се оттегляйте на моменти и го оставяйте да поеме то юздите. Ако детето се усети, че се оттегляте и настоява да се включите отново активно, върнете се в играта и не изоставяйте детето си в момент, в който то очевидно не може да се справи само и има нужда от вашата сигурност. След време обаче пробвайте пак да се оттеглите леко и незабележимо. Да се оттеглите не разбирайте да се отдалечите. Напротив, останете до детето, нека то Ви вижда и усеща и нека да се чувства сигурно. Просто оставете на него да действа, а Вие просто стойте до него и наблюдавайте. След  това му направете комплимент и му дайте да разбере, че всъщност то се е справило самичко, а Вие просто сте стояли до него. Похвалете го! Покажете му, че всъщност то се е справило без помощ и може и друг път да се справя добре без помощ! Плахите и несигурни деца имат нужда от много окуражаване и подкрепа. Не пропускайте да хвалите детето за всичко, което прави само и да го окуражавате да действа отново. Укоряването и лошите оценки по принцип са вредни в общуването, но с тези деца са особено пагубни. Дори да Ви идва да осъдите поведението на детето задължително замълчете, успокойте се  и след това споделете как се чувствате от тази постъпка и от какво имате нужда без да осъждате детето и постъпката му. С времето, ако успеете да бъдете до детето без да го насилвате да действа, а търпеливо изчакате да придобие увереност в себе си като го насърчавате и го хвалите при всяко действие, детето неусетно ще става все по-самостоятелно.

От личен опит

Имам личен опит и с двата типа деца – и с по-палаво и експериментаторски настроено и с плахо и нерешително. За синът ми от малък любопитството е била водеща черта и той постоянно беше в движение и опознаване на новото. Такова дете се гледа трудно безспорно, защото очите ти трябва да са на десет и докато е малко и не разбира да си постоянно след него и да го спасяваш в крачка, когато е скочил с главата надолу от дивана или е бръкнал с едната ръчичка в шкафа, докато с другата затваря вратичката му… Доста прединфарктни ситуации съм преживяла, а и всички около мен с това любопитно човече. Изкушението да му заповядам да мирува и да му се накарам безспорно е било голямо, но наградата от това спокойно да обяснявам и да бдя над него многократно си заслужава! С времето любопитното ми палаво момченце все повече разбираше това, което му обяснявам и понеже не му крещях и не го обвинявах с радост слушаше разказите ми за това кое как действа и до какви резултати води и опасните ситуации, в които се забъркваше ставаха все по-малко. Сега синът ми е на 11 години – все още изпълнен с откривателски дух, но вече насочен не към бели и опасности, а към действия, които изпълват майчиното ми сърце с годост и радост!

След това палаво момченце, още докато бях бременна с дъщеря ми с цялото сърце си пожелах кротко детенце, защото физически изнемогвах от тичане след малкия тогава батко и желанието ми се сбъдна. Дъщеря ми беше като малка кукличка, която където оставех, там и намирах. Беше най-кроткото бебе и детенце, но скоро разбрах, че медалът винаги има и обратна страна. Кроткото ми момиченце, което не изискваше постоянно да тичам след нея беше много плахо и срамежливо и не се решаваше да играе с децата, да действа и да опознава света самичка. За всичко искаше да съм до нея и да правим всичко заедно. Това ме постави пред нови предизвикателства. Второто ми дете не ме изтощаваше физически и не се плашех, че ще пострада в лудориите си, но пък изискваше от мен огромно търпение, за да я насърчавам  в страховете й и да бъда до нея на всяка крачка, като внимавам до къде да се включа и как да я насърча да дейстава и самичка, поне малко. Плахата ми госпожица се нуждаеше от много нежно подтикване към дейтвие, много подкрепа и насръчения, много заедност и много похвали след всяка мъничка крачка, която успяваше да направи без моя помощ. С времето, благодарение на подкрепата, с която я дарявахме всички у дома, дъщеря ми ставаше постепенно все по-самостоятелна и смела и сега се радвам на 7-годишна решителна госпожица, която играе с всички деца от квартала, решително действа и често дава тон в игрите.

Всички усилия, насочени към това да насърчаваме и бдим над децата си с любов и без укор си заслужават!

За да бъдат децата ни самостоятелни трябва да имат самостоятелни родители

Всички знаем фразата “Не ме гледай какво правя, слушай ме какво говоря”. Само че на практика така не става. Децата се учат като подражават на възрастните. Така е при всички животни, така е и при хората. Неволно децата копират нашите модели на поведение и ако искаме да отгледаме самостоятелни деца, то следва ние да бъдем самостоятелни родители. В противен случай просто няма да се получи. Нашето поколение обаче масово е отглеждано в дух на послушание и подчинение. “Чавдарчето е весело дете, играе, пее, учи се, чете” – и никой не го е било грижа това чавдарче как се чувства и за какво мечтае. То трябваше да се държи прилично като добро дете и да играе и да пее, дори когато не му е до игри и песни и да си гълта сълзите, защото “добрите деца не плачат и не притесняват родителите си”. Трудно е това пораснало чавдарче да отгледа независими и уверени в себе си деца. Трудно, но не и невъзможно. Малцина от нас са имали шанса да бъдат отгледани в инакомислещи семейства, в които нуждите и чувствата на личността са поставяни над обществените норми. Тези вече пораснали деца днес вероятно се справят по-леко с родителската си роля. Повечето от нас обаче, които сме научени да се държим прилично, а не както ни се иска, да не създаваме проблеми, да правим добро впечатление, дори с цената на потъпкване на вътрешното Аз, може би сега, когато сме изправени пред предизвикателството да отгледаме собствените си деца е времето да преразгледаме ценностите си и принципи на поведение и да си дадем ясна сметка за това какви сме, кои сме и колко често слушаме вътрешния си глас, колко често следваме мечтите си и колко често сме готови да се противопоставим на авторитетите в живота си в името на собствените си нужди и чувства. За мен отговорите на тези въпроси бяха много тежки за преглъщане. Трябваше ми много време и много решителност, за да започна да откривам себе си дори и с цената да бъда отхвърлена и неприета от другите. На думи е лесно да се каже “Аз съм си най-ценен. Ще следвам себе си!”, но на дела преходът от “послушното дете” до “свободния човек” за мен се оказа истинско предизвикателство. Предизвикателството на живота ми, което ме накара да се чувствам жива и щастлива, както никога преди. Преди бях идеалната майка, идеалната съпруга, перфекта в работата си. Преди обаче не бях щастлива. Уж всичко ми беше наред, но сякаш все нещо липсваше и исках още и още. Сега съм себе си. Не винаги ми се получава. Все още се изкушавам на моменти да съм “послушна”, но харесвам много повече себе си и се уча да се приемам такава, каквато съм. Чувствам се истински щастлива и имам увреността, че ще отгледам щастливи деца. Дали децата ми ще станат професори или странстващи музиканти не знам и не ме вълнува. Знам обаче, че ще бъдат самостоятелни хора, които следват собствените си мечти, създават пълноценни взаимоотношения с околните и изживяват пълноценно всеки миг от живота си. Ако искате да отгледате самостоятелни, свободни хора, вгледайте се първо в себе си, отворете кутията на Пандора и извадете от там всички потиснати страхове. Действайте, чувствайте, осъзнайте от какво наистина се нуждаете, за да бъде животът Ви пълноценен и щастлив. Чак тогава ще можете пълноценно да подкрепите децата си да действат и да чувстват и да откриват и задоволяват своите нужди. Не забравяйте:

Няма успехи и провали. Има само резултати и от нас зависи да си извадим правилните поуки от всеки наш резултат и по този начин всяко наше действие да ни помага да бъдем все по-успешни и по-щастливи.

Съмишленици и подкрепа по пътя на осъзнатото родителство ще намерите в Спомнилище за родители.

Ако статията Ви е харесала, споделете я чрез бутоните по-долу, за да достигне до повече хора. Благодарим!

Автор:
Нели Василева-Стефанова Специалист по ранно детско развитие, личностно развитие и хармонични взаимоотношения, детски и семеен психолог, класически хомеопат, майка на две деца

За консултации:

info@babysling-bg.com

0882 597485

Изпрати запитване

С радост ще бъда до Вас, когато е необходимо. На разположение съм за информация, консултация и подкрепа!