Агресията при децата (част 2): Потискане на емоциите

Още от поредицата

Агресията при децата (част 2): Потискане на емоциите
Агресията при децата (част 1)
Здравословнo изразяване на агресията при децата

В предишната статия Агресията при децата (част 1) разгледахме ситуациите, в които децата действат агресивно, защото копират възрастните, които ги „възпитават” с крясъци и шамари или защото стават свидетели на взаимоотношения между възрастните пропити с гняв, обида и негодувание. Независимо дали възрастните дават израз на тези свои емоции или се опитват да ги скрият, децата са като попивателни гъби, които усещат всичко и копират заобикалящата ги среда, защото да подражава е механизмът, с помощта на който детето придобива нови знания и умения. С две думи, ако намирате нещо тревожно или нежелано в поведението на своя наследник, това нещо идва от Вас, защото детето прави това, което ние му показваме.

В настоящата статия ще разгледаме агресията от друга гледна точка. Ако не смятате, че давате на детето си пример за агресия или потисната агресия, а точно обратното – Вие сте спокойни, умерени хора и се държите възпитано независимо от обстоятелствата, но малкият Ви наследник въпреки Вашия пример проявява агресия, то може би причината е следната:

Потиснати емоции

За да стане ясно ще започнем отдалече. Ние хората не сме само едно тяло. Ние представляваме сложна и хармонична система от тяло, емоции и ум. Тялото е най-видимата част от нас, но освен него във всеки миг ние изпитваме емоции и сме изпълнени с мисли, дори, когато ни се струва, че нищо не чувстваме и за нищо не мислим. Така, както не можем да се разделим с тялото си, защото то е неделима част от нас, така не можем да се отделим и от мислите и чувствата си.

Емоциите ни са това, което чувстваме. Те могат да бъдат слаби и силни, положителни и отрицателни, но независимо какви са, те са винаги с нас. Живеем в общество, в което обаче на емоциите не се гледа с добро око. Сякаш във въздуха се носи неписано правило, че да се изразяват емоции е недопустимо, че е признак на слабост, незрялост и лошо възпитание. Ясно е от къде идва това – много по-лесно се управляват кукли на конци, които нямат свои собствени усещания, желания, настроения и безропотно се подчиняват на това, което им се каже или както се пее в една популярна песен, живеем в общество, в което на хората се гледа като на поредната „тухла в стената”. Ние обаче не сме тухли, нито сме кукли на конци. С времето, под обществения натиск повечето хора обаче поддават и се приучват да потискат емоциите си, да се преструват на роботи, без чувства и индивидуални усещания. Оставят се дългът и правилата да ги водят и забраняват на вътрешната си същност да се проявява. Това води до множество психоемоционални и психосоматични проблеми с времето като на пръв поглед безпричинна тревожност, нервност, неудовлетвореност, апатичност, депресии или дори физиологични смущения и автоимунни заболявания, но хората предпочитат да не си задават въпроса от къде идват проблемите им и продължават да живеят потискайки емоциите си и вътрешната си същност. Така е по-лесно и така правят всички.

Идва обаче мигът, в който в семейството се ражда дете. То е още чисто и изпълнено с желание за живот. То още не се е предало на обществения натиск и още има волята да изяви истинската си същност. Детето идва на този свят, за да живее пълноценно и да изрази дарбите си и съвсем естествено, когато усети, че външната среда се опитва да го потиска, то да се опита да се защити. За детето натискът да потиска емоциите си е точно толкова абсурден , колкото би бил натискът да се откаже от част от тялото си. Никой доброволно не би се съгласил да му отрежат ръката например. Никой доброволно не би се съгласил да се откаже от емоциите си.

Ние хората изпитваме непрекъснато емоции и емоциите ни са нашият барометър, който ни показва дали това, което се случва ни харесва и съответства на вътрешната ни същност или не, дали да продължаваме или да спрем, дали да се отдадем на случващото се или да се опитаме да го променим. Ако ги нямаше емоциите, щяхме да се превърнем в бездушни марионетки, в роботи, които нямат отношение към нещата, а вършат всичко просто, защото им е зададена команда.

Някои от нас, под натиска на обществената норма са потиснали толкова надълбоко емоциите си, че вече са забравили какво е да се радваш истински, какво е да желаеш нещо с цялата си душа, какво е си влюбен с всяка фибра на тялото си… Децата ни обаче са малки и още не са забравили. Те знаят какво е да желаеш, какво е да обичаш и какво е да страдаш и са готови да вложат цялото си същество в това да изразят себе си, така че да бъдат чути и разбрани и фактът, че детето има силата и волята да изрази емоциите си е признак на доброто му здраве, израз на човешкото в него.

Всеки път, когато малкият човек се опитва да изрази себе си и възрастните се опитват да му покажат, че той няма право да бъде личност и няма право да бъде себе си, а трябва да положи усилия да потисне себе си и да се превърне в безгласна буква, в „добро дете”, което стои мирно и не се обажда, то естествено е детето да мобилизира всичките си сили и колкото повече го потискат възрастните, толкова повече то да дава отпор и макар битката да е неравна, като здрав човек то не би се съгласило доброволно да бъде превърнато в роботизирана кукла. Никой здрав човек не би се съгласил доброволно на това. Вие някога също сте давали отпор, но не помните това. Било е твърде мъчително, за да го помните. Вие също сте искали да бъдете себе си и днес вместо да се занимавате със скучни задачи, Вие можехте да бъдете творец и да създавате уникални неща, но възрастните някога са били по-силни и са успели да ви внушат да мирувате и да забравите себе си. Когато натискът отвън е твърде силен, детето няма шанс и следва да се примири и да се предаде, а някои деца са по-хитри и успяват да се научат да лъжат и да лицемерничат, така че хем пред възрастните да се правят на марионетки, хем зад гърба им да продължават да се стремят към това, което им диктува сърцето. И в двата случая обаче, детето вече е ранено – независимо дали ще се предаде или ще се превърне в лъжец и лицемер, то вече е птиче с подрязани крилца, което няма как да полети пълноценно.

Ако всеки път, когато детето Ви изразява емоции го възпирате с: „Тихо! Престани!”, „Добрите деца не правят така.” „Недей да плачеш, че ще ти се смеят!” „Така не бива!”, то не се чудете, че детето Ви ще започне да проявява агресия. Агресията му в този случай е неговият отчаян опит да предпази себе си и да не се превърне в робот. Ако детето се чувства неразбрано, неприето и потиснато, то неговата най-вероятна реакция ще бъде агресия. То ще чупи, крещи и ще се гневи, на това че не е прието такова, каквото е и от него се очаква да бъде просто послушна кукла на конци, домашен любимец, който мирува, кротува и не се обажда.

С потиснати емоции детето Ви ще порасне, сигурно ще се ожени, но така и няма да изживее онази истинска дълбока любов, защото просто няма да е способно да обича истински. Сигурно ще си намери добра работа, но така и няма в работата си да даде истински принос, да създаде нещо уникално и да се превърне в творец, който поколения напред ще помнят, защото за да твориш е нужно да можеш да следваш емоцията, а човек с потиснати емоции може само да бъде мравчица, която ден след ден ходи на работа без особен резултат. Надали някой родител иска това за децата си.

Потиснатите емоции разболяват

Нека си представим човека като един маркуч, който от едната страна е закачен за чешма, от която постоянно тече вода. Тази чешма е животът, а водата е нашето отношение към това, което ни поднася животът, водата са нашите емоции. Човекът обаче е възпитан да крие тези емоции и да не ги изразява и за това слага тапа в другия край на своя маркуч, така че водата да не може да изтича. Маркучът обаче продължава да се пълни с вода и няма от къде да изтича, защото е затапен. В началото изглежда сякаш всичко е наред. Човекът изглежда спокоен, тих и възпитан – от никъде не изтичат емоции. Водата обаче продължава да се пълни и изведнъж виждаме как маркучът се надува и надува, пълен с вода и накрая под натиска на водата се пука, водата избива под налягане и мокри всичко наоколо. Това пръсване на маркуча са емоционалните изблици, когато човек е трупал и трупал своите емоции без да ги изразява и когато повече не може да търпи да ги събира, накрая избухва неконтролируемо. Всички сте виждали предполагам спокойни и възпитани хора как крещят и тряскат врати, влизат в конфликти и сякаш нищо не може да ги спре в този момент. Чашата им е преляла, маркучът им е избил и емоции се леят навсякъде. Другият вариант, ако човекът е твърде много възпитан да се държи добре и не си позволи да избухне навън, след като трупа и трупа емоции, накрая ще избухне, но не навън, а към себе си под формата на саморазрушаващи автоимунни заболявания – алергии, високо кръвно, диабет, рак…

При децата е същото, но те са още необременени и показват всичко в много ясен вид. Когато потискаме емоциите на детето и не му позволяваме да плаче или крещи, когато е тъжно или ядосано, когато не му позволяваме да се смее гръмогласно и да подскача енергично в израз на емоции, а очакваме от него да затапи своя маркуч и да не дава израз на емоциите си, защото „добрите деца стоят мирно и кротко и не притесняват възрастните”, тогава детето започва да трупа своите емоции, но понеже е все още по-здраво от нас възрастните и по-необременено, то усеща, че е нездравословно да трупа в себе си напрежението и бързо намира на къде да го насочи. Тогава детето започва да изразява негодуванието си от опитите ни да го потиснем под формата на агресия към другарчетата си, към семейството, към вещите си, а успеем ли да потиснем силно детето, то започва да изразява агресията си навътре към самото себе си като си гризе ноктите, започне да се напикава, да проявява страхове, тикове, заекване, алергии и дори по-сериозни заболявания.

Да изразим емоциите без да вредим на другите

Да позволим на детето да дава израз на емоциите си не означава да го оставим да прави каквото си иска и да ни се качи на главите, както мнозина се притесняват. Детето затова си има родители, за да го напътстват и насочват, така че с действията си то да не вреди на себе си и околните. Естествено е, че няма да оставим детето да чупи играчките на съседчето в пристъп на гняв, нито ще го оставим да дърпа децата за косите или да ги хапе, само за да покаже че не е съгласно с тях. Има разлика между това да забраним на детето да изразява емоциите си и това да му покажем как да изразява емоциите си без да вреди на другите.

Ако се върнем на примера с маркуча, ние затапваме маркуча и не позволяваме на водата да изтича, защото ни с страх тази вода да не намокри нас или хората около нас, но вместо да затапваме маркуча, бихме могли просто да го насочим да тече в безопасна посока, така че не само да не ни намокри, но и да го ползваме за добро, да полеем с него цветята например. Не е нужно да потискаме емоциите се. Можем да се научим да ги разпознаваме и да ги насочваме в подходяща посока, така че да не вредят на нас и хората около нас.

Истината е, че никой човек не се ражда по природа лош и разрушителен. Всяко бебе е нежно и добро и очаква с копнеж някой да го обича и то да отвърне с любов. Хората стават зли и разрушителни в поведението си тогава, когато се почувстват неприети, отхвърлени, нежелани и отблъснати. Ако никой не посрещне с любов бебето, когато се роди, то постепенно ще изпълни малката си душичка със страх и негодувание към заобикалящата го среда. Ако никой не приеме детето такова, каквото е, а постоянно то се чувства потискано и упреквано, че не се държи добре, тогава детето започва да изпитва негативните емоции, които го тласкат към агресивно и разрушително поведение. Ако сме любящи и приемащи, детето няма да има причина да се задълбочава върху негативните емоции и те бързо и безболезнено ще преминават през него. Ако му дадем правото да бъде жив човек, който изразява своите вътрешни усещания, то ще бъде един прекрасен човек, който ще се гневи за кратко и самичко бързо ще обръща гнева в любов, ще страда за кратко и самичко ще обръща страданието в радост. Само ако имаме куража да отгледаме Човек, а не кукла на конци…

Как да насочим емоциите в безопасна посока:

Когато детето проявява агресия, когато изпитва силни негативни емоции, кажете си наум „То има право да изрази това, което изпитва вътре в себе си, защото така е здравословно и избирам да не потисна детето си, а да му помогна да насочи емоциите си в безопасна посока.” За нас ситуацията може да е глупава и дребна, но щом детето изпитва силни емоции, за него явно нещата са сериозни и то има нужда от нашето сериозно отношение в този момент. Да му казваме „Дребна работа, не си заслужава!” е все едно да омаловажаваме неговата същност. Когато детето се гневи, когато страда, когато се обижда, единственото, което е нужно да направим е да признаем правото му да бъде себе си като му кажем и покажем, че то има право да се чувства по начина, по който се чувства и ние сме до него и го подкрепяме в този момент. Гушнете детето, а ако е ядосано и Ви отблъсква кажете му, че ще останете до него, нищо че не иска да Ви гушне сега. Ако детето се намира на място, на което емоционалният му изблик пречи на околните или околнит пречат на него, гушнете детето и го заведете на тихо и спокойно място, където можете да останете насаме и му кажете, че го обичате. Кажете му, че има правото да се ядосва и да тъжи и Вие сте тук, за да го подкрепите в този момент. Ако детето е много гневно, търпеливо го погушкайте или постойте до него, докато се поуспокои и като видите, че силната емоция вече е отминала гушнати поговорете за това кое го е накарало да се почувства така и как можете да промените ситуацията или да се научите да я приемате по-спокойно. Обяснете му, че не може да бие другите или да хвърля вещите им, защото така ги боли и измислете какво е безопасно да прави детето, когато е ядосано – например да хвърля плюшена играчка или да скача, или да вика или заедно с мама да отиде и да поговори с човека, който е предизвикал тази емоция и да му обясни заедно с мама как се чувства и от какво се нуждае. Например ако детето се гневи от това, че другарчето му взема играчките, но е малко и не знае как да се справи в тази ситуация и подхожда агресивно, може двамата с мама да се хванат за ръчичка и да отидат при другото дете и при неговата майка и спокойно да обяснят, че детето не иска да си дава играчките в този момент и да помолят другото дете да не ги взема. Когато детето се успокои и приеме, че никой насила няма да му дърпа играчките, то самичко ще започне да ги предлага на другарчетата си. Това обаче ще стане, когато детето е готово за това, не по-рано. Мама ще бъде там, за да наблюдава детето си и да съблюдава никой да не му взема играчките и когато види, че детето е вече спокойно на тази тема след няколко минути или след няколко дни или след няколко седмици (при всяко дете различно) мама ще предложи на детето да даде своя играчка на другарчето си само за малко и ще окуражи детето си да направи тази крачка, ако то е готово за това. Нужно само да бъдем търпеливи, не да потискаме.

Гневните изблици на детето не са причина то да получава всичко, което желае. Не бива само, защото детето реве и се тръшка да му угаждаме и да се съгласяваме с него на всяка цена. Децата имат родители именно, защото сами не могат да носят отговорност за себе си имат нужда от някой възрастен, който да взема решения вместо тях. Има разлика обаче между това да не угаждаме на детето и това да изискваме от него послушание. Детето има право да се гневи, когато не получава това, което иска. Детето има право да негодува и да настоява на своето. Родителят, ако е родител на място ще преценява кое желание на детето да удовлетвори и кое не, но няма да вини детето си за това, че има желания, напротив, ще е радостен, че детето заявява и отстоява себе си и ще му помогне в случай на негативни емоции да ги изрази по безопасен начин.

Когато детето се тръшка за бонбони майката може да каже: „Няма да ти дам сега бонбони, защото първо ще обядваме, но виждам колко много си разстроен и знай, че имаш правото да се разстройваш, а аз те обичам и ти предлагам да се гушнем, докато се успокоиш. Мога да ти разкажа една весела приказка и след това заедно с теб да сервираме обяда.” Детето може би няма да се успокои лесно, може би ще предпочете да изрази себе си чрез агресия, но като види, че дори, когато е агресивно мама го обича и иска да го гушне и не го обвинява за нищо, то ще се успокои по-бързо от всякога. Важно е детето да усеща, че дори да не му позволяваме нещата, които желае, ние се интересуваме от неговите чувства и сме до него, каквото и да става.

Децата много бързо се научават да изразяват емоциите си по приемлив и безвреден начин и са истински благодарни и облекчени, когато усетят, че вече не се опитваме да ги потискаме. В началото е нужно да бъдем до тях и да ги подкрепяме в този процес, но много бързо свикват да не удрят и чупят, а да идват при мама, да си поплачат или да потропат с крак, но бързо да се успокояват и да търсят решение на проблемите си.

Най-важното, което е добре да запомните е че: Емоциите са част от нас и именно те ни дават най-пряка връзка с истинската ни същност. Имаме право да изразяваме емоциите си и ако не го правим, те не се изпаряват, а се трупат вътре в нас и рано или късно избухват в неконтролируеми изблици или водят до отключване на заболявания. Децата ни чисто и естествено се опитват да изразяват емоциите си, а нашата роля е да ги подкрепим в този процес, така че да изразяват емоциите си без да вредят на себе си и околните. Най-важното за едно дете е да се почувства обичано и прието такова каквото е, с всичките му слабости и недостатъци и ако това се случи, то няма да има причина да проявява агресия нито към себе си, нито към околните.

Съмишленици и подкрепа по пътя на осъзнатото родителство ще намерите в Спомнилище за родители.

Ако статията Ви е харесала, споделете я чрез бутоните по-долу, за да достигне до повече хора. Благодарим!