Разбирателство – как да го постигнем?

За да помогнеш на някого трябва първо да разбереш от какво има нужда – елементарен факт. Примери за това можем да намерим навсякъде около нас. За да обслужи добре своите клиенти, търговецът трябва първо да разбере какво точно търси всеки клиент, какви са неговите нужди и предпочитания, за да предложи на клиента това, което ще го удовлетвори. Ако приятелка Ви помоли да й препоръчате ресторант, първо ще се поинтересувате каква кухня обича, дали предпочита тихи и уединени места или по-шумни и пълни с живот заведения, евтино или скъпо място търси – няма как да бъдем полезни, ако не сме наясно какво иска човекът срещу нас. Странно обаче как със собствените си деца често забравяме този основополагащ принцип и се втурваме да даваме съвети, наставления и да помагаме на детето без преди това да сме отделили време, за да се опитаме да го разберем. Сякаш колкото по-чужд ни е човекът отсреща и колкото по-малко знаем за него, толкова по-естествено ни идва преди да го съветваме да се опитаме да го разберем, да се постараем да “влезем в неговите обувки” и да погледнем на света през неговите очи, защото как да дадеш съвет на човек, като не знаеш от какво се нуждае всъщност. Когато обаче някой ни е близък си мислим, че го познаваме много добре и смятаме, че едва ли не знаем предварително какво ще ни каже и изобщо не си правим труда да го изслушаме. Всеки ден обаче, в нас ни има различни емоции – веднъж сме тъжни, друг път гневни, а трети път спокойни и доволни. Всеки ден ни се случват различни неща, които ни провокират да мислим по различни теми. Колкото и добре да познаваме човека до себе си, няма как да знаем точно в този момент, какви мисли има в главата му, как се чувства, какво желае… Можем да взаимодействаме истински с другия, единствено, ако отделим малко време, за да го изслушаме, да се вгледаме в очите му и да се опитаме да го разберем – да разберем как се чувства в момента, какво мисли и от какво се нуждае точно в този момент, а не по принцип, за да можем след това пълноценно да му окажем нужната подкрепа.

Този процес на разбиране сякаш най-трудно осъществяваме със собствените си деца. Те са ни най-важните и близки за нас същества и всеки миг от живота си мислим за тях и се стремим да допринесем за тяхното добруване, но на практика, много рядко се сещаме, че няма как да бъдем добри родители, ако преди да възпитаваме, напътстваме, съветваме и успокояваме децата си не започнем с това да ги изслушаме, да се вгледаме в тях, да почувстваме това, което чувстват те, да ги разберем, за да можем едва след това да дадем адекватни съвети и да предложим адекватна подкрепа. Само, ако първо се опитаме да разберем другия, след това и той ще има подтика да разбере нас и да се вслуша в думите ни. Няма как да искаме от децата си да ни слушат, ако ние най-демонстративно отказваме да изслушаме тях. Децата правят това, което правим ние. Като ние не искаме да разберем, то не бива да се учудваме, че и те не искат да разберат нас и дори нарочно ходят напук понякога.

Какво е разбиране на другия?

Да разбереш някого означава да се поставиш на негово място и да изпиташ това, което изпитва той в момента, да погледнеш на света през неговите очи.

Някои хора си мислят, че проявяват разбиране като си представят как те биха постъпили на мястото на другия и често раздават дори непоискани съвети от сорта на: „Аз на твое място бих направил това и това.” или „Според мен трябва да постъпиш еди как си.” Да мислим за себе си и за това как бихме се държали ние в сходна ситуация не е разбиране на другия. Няма как да разбереш някой друг, докато мислиш за себе си. Да разберем другия означава да усетим какво му е на него, как се чувства той в този момент, какви мисли се въртят из неговата глава и от какво има нужда той, а не да си представим ние как бихме се чувствали, ако бяхме на негово място, ние какво бихме си мислили и ние от какво бихме се нуждаели, защото всички хора се различаваме един от друг и това, което е валидно и важно за нас, не е сигурно, че е валидно и важно за другия. Когато се впуснем да даваме съвети и да споделяме своите виждания по темата, често вместо да помогнем, се оказва че вредим.

За да разбереш другия трябва за момент да забравиш за себе си и да се вгледаш и вслушаш в него и да се опиташ да почувстваш това, което чувства той и да вкараш в главата си мислите, които има той, за да разбереш какво му е наистина и да си в състояние да направиш най-доброто за него в този момент.

Ако родителят успее да разбере истински детето си, то най-вероятно ще погледне с други очи на това, което се случва. Тук горе, където живеем възрастните светът е един, а там долу, където живеят децата ни светът е доста по-различен. Когато си тук горе в света на възрастните фактът, че плюшеното мече на детето е останало при баба и детето не може да спи с него тази нощ е дребен факт. Тук горе в света на възрастните, където съществуват толкова много факти като това да се погрижиш за прехраната, да платиш сметките, да поемеш отговорност по какъв начин ще възпиташ детето си, да се развиваш професионално, да поддържаш добри взаимоотношения с партньора си, с близките и още куп други факти пълнят главата ти, ясно е, че едно плюшено мече е просто подробност от пейзажа, маловажно е и когато детето започне да рони крокодилски сълзи, защото е време да спи, а любимото мече липсва, родителят, който живее горе в света на възрастните е склонен да погледне пренебрежително и да омаловажи случващото се. „Какво толкова е станало, утре ще си приберем мечето. Виж колко много играчки имаш, вземи да спиш тази нощ с друга играчка.” Родителят, който живее в света на възрастните е склонен дори да се ядоса или изнерви от детския плач и да смъмри строго детето за емоциите, които изразява в този момент.

Ако обаче същият този родител преди да дава напътствия, да съветва, да укорява или омаловажава си направи труда първо да разбере, може би ситуацията ще се окаже доста различна. Ако този родител съумее да слезе там долу, в света на детето, ще види колко различен е този свят от света на възрастните. Там долу в детския свят няма работа, сметки за плащане и всички онези неща, които вълнуват нас възрастните. Там долу детето живее в приказния свят на Великаните. Детето е малко, а всичко в неговия свят е голямо, ново и плашещо и ограничения дебнат отвсякъде. Представете си свят, в който не можете сами да обуете обувките си, защото не знаете как да ги завържете, не можете да излезете навън, защото дръжката на врата е високо и не я достигате, за да си отворите, а дори да я достигате, то нямате ключ, за да отключите вратата. Представете си, че когато сте гладни нямате достъп до храна и можете да се храните само тогава, когато някой от Великаните Ви предложи храна и да ядете само това, което Великанът Ви даде, а не това, което Ви се яде. Представете си, че не достигате желаните от Вас неща, защото са на високо. Представете си, че не можете да облечете дрехите, които желаете, а се налага да носите това, което Великаните харесват. Представете си, че не можете да прегърнете най-любимия си човек, защото не можете да ходите и не можете да достигнете до него, а се налага да плачете, за да привлечете вниманието му и да се надявате, че той ще се сети да Ви прегърне… Представете си как живеете в безпомощност в свят на чудеса и всичко е толкова примамливо и ново и понякога плашещо и неочаквано, а Вие сте толкова малки и неопитни, и любопитни и плахи едновременно… Представихте ли си? А сега се върнете на примера със забравеното мече и тъжното дете, което търси своя Мечо, за да може да заспи. Как Ви изглежда сега ситуацията след като си представихте света там долу? След като се почувствахте малки и безпомощни, и неопитни, дали е все едно онзи Мечо, който вдъхва сигурност и увереност къде се намира? Дали предлагането на друга играчка, с която детето да спи не е същото като да предложиш на разстроена жена, която е изгубила годежния си пръстен, подарен й от любимия, да го замени с някой друг пръстен – нали има много пръстени, къде е драмата? За онзи, който не се е опитал да разбере драмата няма разлика. Който обаче се опита да се постави на мястото на другия и да почувства това, което чувства той, много добре ще усети, че годежният пръстен е ценен не само, защото е хубав пръстен, а защото е символ на любовта и е дар от любимия. Също така и любимият Мечо не е просто хубава плюшена играчка, а символ на закрила и сигурност и най-добър приятел, когато мама не е наблизо. Ако разберем това, няма и през ум да ни мине да подценяваме ситуацията, да се гневим на детето и да го укоряваме, за това, че прави „от мухата слон”. Ако се опитаме първо да разберем и чак после да съветваме, укоряваме, наставляваме и успокояваме, ще бъдем много по- адекватни на ситуацията и много по-успешни. Едно е да кажеш на разстроеното дете: „Голяма работа! Вземи друга играчка.” И съвсем друго е да му кажеш: „Много си тъжен и притеснен, нали! Знам колко важен е за теб Мечо и знам колко ти липсва. Ела да те прегърна. Аз съм до теб и ще те гушкам, докато заспиш тази нощ, а ако се събудиш от лош сън обещавам веднага да дойда при теб, а утре ще отидем при баба и ще си вземем Мечо. Сега ще й се обадим и ще я помолим да се грижи добре за него. Утре вечер той ще бъде пак у дома, обещавам ти.” Доста по-вероятно е да успокоим разстроеното дете така и доста по-вероятно е да заспим всички спокойни и без драми, не мислите ли?

Когато детето се гневи или се прави, че не чува, много лесно е да го смъмрим и да го накараме да се поправи. Често изобщо не ни хрумва да се опитаме да разберем какво кара детето да се държи по този неприемлив за нас начин, защо сега то недоволства, какво иска и защо е така неспокойно… По-лесно е вместо да се опитаме да разберем, веднага да се втурнем да съветваме и наставляваме – много по-лесно и по-бързо. Само че утре, същото това дете, което години наред не е срещало разбиране от нас, когато пораства и започне да попада под ударите на живота, не очакайте да дойде при родителите си за съвет и подкрепа. Утре това дете ще знае, че вкъщи то е неразбрано и единственото, което може да получи, ако сподели трудностите си с родителите е наставления и готови съвети, сякаш научени наизуст. Надали това дете, в момент на трудност би искало някой да му пее като развалена плоча и да му обяснява какво е редно и какво не е и вместо у дома, ще отиде за съвет при приятелите си навън и вместо да получи компетентна помощ от родителите си, ще получи объркани и незрели съвети от тийнеджъри като него, които нямат нито жизнения опит, нито нужните познания, за да му помогнат пълноценно. Утре, когато самите ние сме разстроени, уморени и тъжни не бива да очакваме детето да подходи към нас с разбиране, ако ние самите до този момент не сме подхождали към него с разбиране.

Да разбереш себе си понякога е трудно. Да разбереш другия често е истинско предизвикателство. Да спреш да гледаш през собствените си очи и да погледнеш през неговите, да пречупиш ситуацията през неговия мироглед, през неговия жизнен опит и познания, да мислиш така, както би мислил той. Ако не сте го правили досега, може би ще Ви се стори трудно, дори непостижимо. Ако се фокусирате да го практикувате обаче, ще видите, че всъщност е умение, което можете да придобиете сравнително лесно и което ще Ви служи цял живот в отношенията с околните, не само с децата, но и с партньора, близките, приятелите, познатите, колегите, всички, които Ви заобикалят. Някои хора просто имат дарбата да общуват. Отстрани изглежда като дарба, но всъщност това е умението да разбират другите. Това умение е достъпно за всеки, стига да иска да го придобие. Нужно е само желание и постоянство, докато се научим да го правим от само себе си. Преди да даваме съвети, да упрекваме, да наставляваме или да успокояваме, нека първо си представим как изглежда живота на другия, какво вижда той през неговите очи, какви чувства изпитва и какви мисли има в главата си и като се усетим на неговото място, чак тогава ще бъдем компетентни да дадем мнение и чак тогава ще можем да му бъдем истински полезни.

Повече по темата, заедно с практически упражнения можете да намерите тук.