Кой командва вкъщи?
0
8 минути
четене
Колкото и да се обичат членовете на едно семейство, нерядко изпадат в ситуацията да се борят един с друг за надмощие. Всеки иска неговото мнение да бъде чуто и взето предвид, неговите чувства да бъдат уважени и неговите нужди да бъдат удовлетворени. Дали обаче си даваме сметка, че започне ли в дома ни борба за надмощие, победители няма да има. Всички излизат от такава ситуация победени.
Защо никой не печели от борбите за надмощие вкъщи?
Най-важното за едно семейство е любовта и доверието между членовете му. Не винаги сме на едно мнение с близките си. Не винаги ги разбираме и не винаги те разбират нас. Много често между нас изникват различия, които ни карат да се чувстваме далечни, неразбрани, отхвърлени, неуважени. Естествено никой от нас не очаква близките му да са точно като него и да харесват всичко, което харесва той. За нещата, които са ни важни обаче, понякога реагираме доста крайно, без дори да си даваме сметка за това. Когато нещо е изключително важно за нас, не сме склонни да приемаме чужда гледна точка, да правим компромиси или да преговаряме. В такива ситуации понякога дори неволно и непланирано се оказваме в двубой с най-близките си и отстояваме собствената си позиция с всякакви средства.
С кого най-често се борим за надмощие и какви са последиците?
С партньора
Често двамата партньори имат различни гледни точки по водещи въпроси като това къде да живеят, как да си разпределят домашните задължения, кога и колко деца да имат, как да възпитават децата си. Начинът на отглеждане на децата доста често се превръща в ябълката на раздора, защото всеки от родителите осъзнава колко важен въпрос е възпитанието и не е склонен на компромис по въпроси, касаещи бъдещето на собственото му дете. За съжаление, ако не успеем да погледнем на ситуацията отгоре и да намерим допирните си точки, а се съсредоточим в различията си, потърпевши от ситуацията ще бъдем всички. Независимо кой привидно ще спечели, ще сме се отдалечили един от друг и вече ще знаем, че половинката ни не ни приема истински, щом отказва да ни разбере и се бори за надмощие, вместо да търсим начин да се помирим. Губещо в тази игра е и детето, поставено между чука и наковалнята, растящо в среда, в която различията не се уважават и желанието за контрол е по-силно от любовта.
С децата си
Когато родителят командва
Ежедневно попадаме в ситуации, в които ние имаме определени нагласи, нужди, желания, а собственият ни наследник сякаш на пук не ще и да чуе и прави всичко точно наопаки. Точно, когато сме най-изморени, детето отказва да си легне, капризничи и не ни оставя да спим. Точно, когато ни трябват пет минутки концентрация, детето измисля всевъзможни причини да шуми, да ни разсейва и да изисква нашата спешна помощ и намеса. В такива моменти много родители решават, че е важно да покажат на децата си кой командва тук и желанието им за надмощие понякога е толкова силно, че заглушава включително и майчиния инстинкт. Хората, изпаднали в подобна ситуация, често разсъждават така: „Няма да оставя собственото ми дете да ме командва!”, „Аз съм по-голям и аз знам, мен ще слушаш!”
Естествено, че родителят е по-голям и по-силен и естествено родителят ще „спечели” тази битка. Много е лесно да накажеш този, който е два пъти по-малък и много по-незрял от теб. Много е лесно да оставиш бебето да плаче самичко в креватчето, много е лесно да накараш детето да яде насила храна, от която му се повдига, много е лесно насила да караш детето да мълчи и да не се обажда. Какво печелиш обаче, ако го направиш? Онези от нас, които са отглеждани в подобни семейства в миналото помнят каква е наградата – израства дете, което не изпитва истинска близост с родителите си, което не споделя с тях, не ги чувства близки приятели, а напротив – чувства ги хора, от които изпитва страх и отчуждение. Дали има човек, който съзнателно би избрал да изгради подобни отношения с детето си – дълбоко се съмнявам.
Когато детето командва
Мнозина, за да не повторят грешките на предходните поколения, в които родителят е оказвал надмощие над детето си, правят обратната грешка. За да не командват детето, го оставят то да командва. В тези семейства отново властва принципът „Кой командва вкъщи?”, но с обратен знак – детето властва, а родителят се подчинява. Ако се огледате в повечето български семейства в днешно време ситуацията за съжаление е такава. Когато ние бяхме деца, бяхме принудени да живеем с родители, които повече ни командваха и по-малко ни показваха любовта си. Сега като родители, в желанието си да не повторим този модел, болшинството отиват в другата не по-малко вредна крайност – вместо да изградят с децата си отношения на разбирателство и уважение един към друг се примиряват децата им да ги командват. Какво се случва, когато детето командва вкъщи? – на пръв поглед изглежда, че детето е доволно и получава всичко, от което се нуждае. На втори поглед обаче се вижда, че детето не получава основното – не получава от родителя си сигурност и поемане на отговорност. Родителят позволява детето да прави всичко, което реши и с това си поведение абдикира от родителската си роля и изоставя детето да се оправя само. Сякаш му казва: „Прави, каквото си искаш! Аз няма да се грижа за теб! Оправяй се както можеш!” Детето започва да се държи все по-невъзможно, само и само да привлече вниманието на родителите си и да ги накара да поемат родителската си отговорност. Всяко дете има родители, защото е още малко и неосъзнато и не може само да носи отговорност за постъпките си. Детето има нужда от родители затова, защото някой трябва да решава вместо него. Детето има свои нужди и желания, но не винаги е наясно с начините за удовлетворяване на своите нужди и за последиците от едно или друго свое поведение. Важно е някой възрастен да решава и да носи отговорността. Децата оставени сами да решават и да избират как да действат във всякакви ситуации израстват тревожни и несигурни. Важно е да намерим средата между това родителят да командва и детето да команда и тази среда се нарича взаимно зачитане, в което детето е дете и има право да проявява своята индивидуалност, а родителят е родител и по уважителен за детето начин му помага да насочва поведението си в градивна посока без никой никого да командва.
С родителите си
Често водим борби за надмощие с родителите си или с родителите на партньора си. От страни подобни ситуации изглеждат доста комично, но на участниците в конфликта хич не им е до шеги – те искрено страдат от подобни взаимоотношения. Често конфликтът е породен от факта, че родителите ни отказват да приемат, че вече сме пораснали и сами носим отговорност за живота си и продължават не просто да ни съветват, а съвсем пряко и недвусмислено да се месят в живота ни в желанието да ни командват. Често ние без да го съзнаваме се опитваме да командваме родителите си, да не зачитаме правото им на различна от нашата гледна точка, проявявайки неуважение към тях, водени от неосъзнато желание за реванш за времето, когато сме били малки и те са ни командвали, проявявайки пълно незачитане към нас като личности. Мнозина не осъзнават, че таят негативи към родителите си от времето, когато са били деца и не съзнават, че конфликтите, които възникват между стари и млади се получават не толкова, защото са много различни (защото да си признаем честно няма как да сме толкова различни от родителите си – та крушата не пада чак толкова далече от дървото), конфликти възникват най-вече защото старите искат да продължат да управляват децата си, а младите не са склонни да общуват с тях уважително и да ги приемат, защото таят обида и огорчение към родителите си за времето, когато са били малки деца и са били принудени безропотно да се подчиняват на волята на родителите си. Сякаш сега искат в знак на реванш те да командват, да покажат, че вече не са малки и слаби и могат да защитят мнението си. В резултат най-близките вместо да си даряват любов и уважение се опитват да командват едни други – битка обречена на неуспех. Да не забравяме да включим и собствените ни деца, които виждат всичко, колкото и малки да са и в малките им главички се запечатва модела на това как родители и деца се борят за надмощие и след време да не ни учудва факта, че собствените ни деца ще пожелаят да покажат надмощието си над нас.
„Моят дом е моята крепост” гласи известна поговорка. Колкото и различни мнения да има в един дом, няма причина най-близките да воюват едни с други. Най-близите ни са хората, в чиито очи търсим любов, доверие, приемане, зачитане, сигурност. Борбата за власт у дома предварително обрича на загуба всички замесени страни. Победители в тази игра няма.
Как да сложим край на семейните войни?
Независимо дали воюваме със своето пеленаче, което упорито се опитваме да приучим да заспива само; малкото ни дете ни се е качило на главите и ни разиграва, както си реши; не можем да постигнем единомислие с партньора си и водим постоянни борби за надмощие или воюваме с родителите си, защото отказват да приемат, че сме пораснали, а ние им се сърдим и всячески отказваме да приемем, че всеки има своето право – в такива ситуации няма прав и крив, всеки е прав за себе си. Ако се опитаме да се поставим на мястото на другия и да си дадем сметка от негова гледна точка как изглежда ситуацията, той какво чувства и какво вижда и преживява, тогава ще можем да го разберем и ще спрем да се опитваме да го убедим, че ние сме прави, а той бърка. Всеки има своето право. Всеки е прав за себе си – помнете това. Когато гледната точка на другия е различна от нашата, това не е повод да се чувстваме нападнати или засегнати. Просто човекът е различен от нас и вижда нещата различно. Ако не се опитваме да надделеем и да преборим другия, а проявим уважение и зачитане на неговата гледна точка, тогава и той е по-склонен да прояви уважение и зачитане на нашата гледна точка и тогава можем да водим диалог и да достигнем до решение, което да удовлетворява всички ни. Ако не можем да постигнем решение, то е защото не зачитаме гледната точка на другия и се опитваме да го убедим, че ние сме прави и трябва да ни слуша. А никой не обича да го командват. Борбите за надмощие и контрол са обречени на неуспех.
Как да не се въвличаме в конфикти и с уважение да намираме работещи за всички решения, ще поговорим в следващата част от темата.
Повече по темата можете да научите тук.
Автор:
Нели Василева-Стефанова
Специалист по ранно детско развитие, личностно развитие и хармонични взаимоотношения, детски и семеен психолог, класически хомеопат, майка на две деца
С радост ще бъда до Вас, когато е необходимо. На разположение съм за информация, консултация и подкрепа!
