До какво води налагането на ред и чистота при малките деца?
0
11 минути
четене
Няма начин, ако имате дете да не се сблъскате рано или късно с най-различни казуси на тема чистота и ред. Децата освен да бъдат мили, сладки и безкрайно очарователни, притежават и дарбата да се цапат, подмокрят, да разливат сока си, да играят с храната си, да рисуват по стените, да бъркат в боклука и да лапат камъни от земята, да разхвърлят всички играчки и да оставят след играта си всичко в пълна бъркотия… а в българската култура това се оказва голям проблем.
В някои, дори европейски култури, хората нямат страх от изцапването. Те не се притесняват, че даден момент няма да са идеално чисти или домът им няма да е в изряден вид. Например британците са нация с много добра хигиена, но те нямат тревоги, че ще се изцапат. Техният манталитет е, че като се изцапат, ще се измият, ще изперат и ще забравят. На децата им обикновено е позволено да си играят в калта. Все пак става въпрос за обикновен факт от живота: да, тялото се цапа.
В българската култура обаче на изцапаното често се гледа като на нещо неестествено и крайно неподходящо. Родителите често правят от това голяма драма и критикуват детето. Мъничетата възприемат подобни критики като: „родителите ми ме мразят и най-вече мразят тялото ми, защото колкото и да се опитвам, то все някак се изцапва.“ Естествено мотивите на тези родители са доби и те просто искат да приучат децата си към добри навици, но е важно да разберем, че децата не са умалени възрастни и просто не са способни на някои неща. Да изискваш от детето си невъзможното, онова, което то просто не е в състояние да направи е чиста проба насаждане на комплекси в невинното детско съзнание.
Детето по природа така е устроено, че да мисли мама и татко за безгрешни и като не може да отговори на техните изисквания започва да мисли, че в него нещо много сериозно е сбъркано, защото колкото и да се старае не може да запази тялото си в идеална чистота и играчките си в идеален ред. На нас възрастните ни е лесно да запазим обувките си чисти, когато ходим бавно и внимателно по асфалта, но детето прелива от жизнена енергия и не може да върви бавно – то тича и като тича няма как да очакваме да забелязва и заобикаля всяка кал, мърсотия или локвичка по пътя си… За нас възрастните е нормално да запазим дрехите си чисти след хранене, но детето е още несръчно и колкото и да се старае, то разлива, окапва се или неволно избърсва мазните пръстчета в пуловера и колкото и да се караме и да наставляваме, няма начин да променим нещата, докато детето не порасне и не придобие по-голяма сръчност и съобразителност. Ако не разберем това и укоряваме малкото дете на тема чистота, то затаява срам от себе си – то смята, че наистина е глупаво и непохватно, щом не може да направи това, което мама и татко искат от него, започва да живее с усещането, че поради някаква зла съдба е създадено с дефект – постоянно да се изцапва. Така неволно, в манията си по чистотата, родителите посяват зрънцето на ниска себеоценка в децата си. Да видим в какъв възрастен се превръща детето, което още от малко е затаило срам, че е „мръсно“:
Дългосрочни последици от манията за чистота и ред, наложени в детството
Срам
Като порасне, това дете едва ли ще мисли много за неприятните епизоди от детството си, които са му създавали чувство за вина, заради изцапванията му. Най-вероятно дори няма да ги помни… Но те, рабира се, вече са формирали психиката му – научили са го да се срамува от себе си. И това някогашно дете ще го прави постоянно – ще се срамува от това, което е казало, ще се срамува от външния си вид (например от ханша си, въпреки че повечето хора не виждат проблем с тази му телесна част), ще се срамува, че не се е изказало добре пред шефа си и за какво ли още не…
Перфекционизъм и вечно неудовлетворение
Другият ефект е, че този вече възрастен човек ще се старае много да прави нещата съвършено. Съвършено по един невъзможен, неестествен, непостижим начин. Чистотата, която родителите му са искали от него, е била нереалистична и непостижима и затова то ще е придобило модела да иска нереалистични неща от себе си и от другите (например всичко, което казва, да е толкова умно и завладяващо, че другите всеки път да изпадат във възторг от забележките му) и ще се напада вътрешно жестоко, когато това не му се получава. А не му се получава, защото това по принцип е невъзможно – никой не може да бъде толкова умен и завладяващ в 100 процента от времето, 24 часа в денонощието, 365 дни в годината, все пак сме просто човеци. Този човек обаче не се е научил на реалистична оценка към себе си и другите, защото още от малък родителите му са имали нереалистични очаквания към него.
Прекалени изисквания
Децата, които са възпитавани с много упреци за чистотата си, като пораснат самите те стават много изискващи към себе си и към околните. Както родителите им са хранили илюзията за съвършеното дете, което никога не се цапа и не разхвърля, така и те като пораснат търсят невъзможно идеалния партньор, идеалните колеги, идеалната работа и много се сърдят, че любимите, колегите и близките им се оказват… просто хора, със своите несъвършенства. Истината е, че както са се отнасяли родителите към нас, така и ние ще се отнасяме към хората и ситуациите в живота си. Децата, които са имали участта да попаднат на вечно изискващи родители, ще са склонни като пораснат да тормозят близките си, като изискват повече любов, разбиране и внимание, отлкото жив човек може да даде, така както родители им са изисквали от тях чистота, сръчност и подреденост, на каквато нито едно дете не е способно.
Човешкото тяло и човешката психика като цяло са територия на несъвършенствата. Който е разбрал това, е придобил важна житейска мъдрост и животът му е лек и протича щастливо. Обратното, борбата постиженията ни винаги да са съвършени ни носи тревога и отчаяние. Стремежът към съвършенство на всяка цена ни вкарва в капана никога да не харесваме това, което правим или това, което другите правят, а така то е ясно, никога няма да бъдем щастливи, само защото сме имали изискващи родители с нереалистични очаквания към нас (поне в една област).
Това не значи, че не трябва да се стремим към високи постижения или да правим нещата некачествено. Тук просто става въпрос за мярка. А точният баланс идва, когато си даваме сметка, че всичките ни творения (постиженията ни в кариерата, външният вид и облеклото ни, дома ни, брака ни и дори децата ни) винаги ще носят някакви несъвършенства. Просто трябва да се научим да живеем с тях и да насочваме вниманието си по-скоро към позитивите – към работата, която е добре свършена, към приятните черти на хората около нас. Когато се научим да мислим по този начин изведнъж се оказва, че винаги позитивите са били повече от несъвършенствата. Нужно е и да се научим да си оценяваме реалистично способностите си и способносите на другите и да не изискваме невъзможни неща. Един човек на 30 може да пази чистота, но едно дете на 3 не може! Едно дете на 10 може даприбере играчките си, след като спре да играе с тях, но едно дете на 3 не може и не бива да искаме от него да прави невъзможното!!!
Отказ от удоволствия
Строгите изисквания към чистота засягат още нещо изключително важно – усещането, че удоволствията не са разрешени. Мама много иска да си винаги спретнат, а ти като дете намираш игрите в калта и рисуването с фулмастер по дивана за толкова забавно! Когато долавяш неодобрението на майка си, започваш да усещаш, че твоето желание за забавления не е прието. И понеже си роден с въпросното желание да се забавляваш (природата го е заложила в теб още от първия ти дъх), затаяваш чувството, че си лош, че си дефектен, щом вътре в себе си желаеш нещо, което е неприемливо и лошо според мама.
Как да разберем какво е здравословно да изискваме от децата си?
Вероятно в този миг ще си помислите, че няма как да знаете кое е реалистично и кое не. Все пак Вие не сте специалисти по детско развитие и най-вероятно не знаете на каква възраст детето става способно да не лапа, всичко, което намери, да подрежда, да рисува само в скицника, а не из цялата къща… Не е нужно да знаете! Много лесно можете да разберете какво е във възможностите на детето Ви и какво не е. Става ето така: Ако предположите, че нещо е във възможностите на детето, то помолете детето за това нещо, като му обясните защо е важно да го направи и ако детето го направи с лекота и без да се разстрои, значи наистина е във възможностите му и можете спокойно да искате от него да го прави и занапред. Ако обаче детето не го направи или го направи, но с много усилия и е разстроено от тази задача, то значи задачата е нереалистична нездравословна за детето и не бива да искаме от детето да я върши! Децата така са устроени, че винаги се опитват да зарадват родителите си. Да удовлетвори мама и татко е заложено в инстинкта за оцеляване на детето. Ако то не удовлетворява мама и татко, те може да го изоставят, а без тях то ще умре. Така че, всяко дете, независимо от културата, в която живее, инстинктивно би изпълнило това, което мама и татко искат от него, стига изискванията им да са реалистични и поднесени ненасилствено. Ако не изпълнява изискванията Ви или го прави, но с цената на вътрешно страдание, то значи изисквате прекалено много от детето си и това е опасно и увреждащо в дългосрочен план!
Ако сте родители, които държат много децата им да са чисти и всичко у дома да е подредено, то е време да си дадете сметка, че вероятно самите Вие някога сте били жертва на подобни нереалистични очаквания от страна на Вашите родители и това е оставило траен отпечатък в психиката Ви, като Ви е превърнало във вечно търсещи съвършенство и нудовлетворени от нормалните неща в живота хора. Разберете, че ще минат много години, преди детето Ви да бъде в състояние да се пази чисто и да подрежда вещите си. За малките деца водещ е изследователският дух – именно той кара детето да се научи да ходи, да говори, да си служи с приборите за хранене, да се облича, да строи кули от кубчета, да рисува… Същият този дух обаче кара детето и да бърка в чинията, за да изследва това, което има в нея, да тича в калта, да лапа камъчета, намерени на земята, да бърка в коша за боклук, да маже по стените, по пода и по цялата къща, да разхвърля… Няма как да опознаем света, ако не сме откриватели. Няма как да бъдем откриватели, ако кротко си седим и нищо не пипаме и никъде не ходим, от страх да не се изцапаме и да не предизвикаме безпорядък.
Това не означава да се примирите детето да обръща цялата къща с краката нагоре, да надраска дивана и да се рие в мърсотии. Това обаче не означава и да му се карате и да очаквате от него да се поправи. През първите години от живота на детето, приемете че Вашата роля е да бъдете до него. Когато откривателският му дух започне да заплашва реда в къщата и сигурността на детето, просто го гушнете нежно и отвлечете вниманието му, насочвайки го към нещо по-безопасно, без да му се карате и да изисквате следващия път да не прави така. Приемете, че то ще прави така и следващия и по-следващия път и всеки път, докато не порасне. Затова приберете всичко ценно, така че да не пострадат скъпите Ви вещи и детето да не се нарани и не се сърдете, ако белият Ви кожен диван бъде изрисуван – нужно е да осъзнаете, че скъпи вещи и малко дете не виреят заедно и е по-разумно да се снабдите с канапе, което да сте готови да пожертвате и да изхвърлите след няколко години, ако искате да отгледате здраво и щастливо дете. Когато детето разхвърля, измислете игра, в която чрез забавление заедно да подредите обратно играчките, но не изисквайте и не очаквайте от детето само да подрежда, защото то просто не е способно на това, без дългосрочни негативни последици върху неговата психика. Когато детето се храни и се цапа твърде много с храна, облечете му гумирана престилка и постелете мушама на масата и на пода, така че лесно да почистите след, като то приключи с храненето и не изисквайте от него да пази чистота, докато се храни. Вдигнтете тежките килими от пода, за да можете с лекота да почиствате трохи и петна от течности. Ако не искате диванът Ви да е надараскан, не оставяйте детето само с фулмастери и боички и всеки път, когато реши да рисува, подайте лист, върху който да го прави, а под листа постелете мушама, така че спокойно да може да излиза от границите на листа, без опасност мебелите у дома да пострадат. А ако понякога изпуснем малкия откривател от очи и той сътвори набързо шедьовър, който нашият възрастен мозък възприема като мацаница или безпорядък, не му се карайте и знайте, че отговорността за стореното е Ваша – Вие сте изпуснали детето от поглед и не сте били там, да насочите действията му в по-конструктивна посока, така че на Вас се пада отговорността сега да подредите и почистите, без да се карате и без да мъмрите. Поздравете малчугана за изобретателността му и му предложете да поиграте нова игра – “Измий боята” или “Сложи нещата в шкафа” или каквото измислите, така че на игра да върнете нещата по местата им. Децата имат нужда от насърчения, за да трупат увереност в себе си, не от критика. Ако искаме да отгледаме здрави и пълноценни Човеци, е нужно да бъдем много приемащи, разбиращи и търпеливи през първите години. Понякога е трудно, но определено много си струва!
В статията са използвани материали от книгата „Любовта – какво не знаем за нея“ на Милена Динкова – психолог и консултант по успешни връзки.
Автор:
Нели Василева-Стефанова
Специалист по ранно детско развитие, личностно развитие и хармонични взаимоотношения, детски и семеен психолог, класически хомеопат, майка на две деца
С радост ще бъда до Вас, когато е необходимо. На разположение съм за информация, консултация и подкрепа!
