Спри да бързаш и помисли кое е важното!

Колко често Ви се случва да пришпорвате детето си да побърза, когато то върви бавно и любопитно изучава света, когато се наведе да си вземе камъче от земята или поиска да потича в градинката преди да се приберете? Колко често бързате да напазарувате, да сготвите, да изперете, да прострете, да не закъснеете за работа, да довършите всички задачи, които “не търпят отлагане”… Сигурна съм, че за мнозина това е позната картинка. Сигурна съм, че ако за миг поспрете и отделите дори миг, за да видите как се отразява на децата това постоянно бързане и пришпорване от наша стана, ако поне веднъж спрем забързаната въртележка в главите си и видим тъжния поглед в малките очи и чуем детската въздишка, когато мама отказава да види и чуе нещо важно за детето, защото бърза и “сега не е време за това”, много неща могат да се променят… Защото дори да не изперем днес прането, а утре, нищо фатално няма да стане. Да не си кривим душата – в гардероба има достатъчно дрехи, така че да не останем голи, ако не успеем да изперем точно сега. И нищо фатално няма да стане, ако чиниите почакат в мивката и не ги измием точно в този момент и ако не успеем с готвенето и хапнем салатка с хляб за обяд…

Когато усетите, че единственото, което диктува мозъкът е “По-бързо, няма време!”, подсетете се, че имате ангел до себе си, който може да Ви излекува от напрежението на бързането и поспрете, вгледайте се в детското личице, прегърнете го, целунете го, усетете аромата на дете, усетете топлината в сърцето си и се замислете кое е по-важно – прането или детето?! Благодарете, че имате до себе си малко човече, което освен да ни бави тогава, когато най-много бързаме, притежава дарбата да ни напомня кои са най-важните неща в живота, защото възрастните често имаме склонността да забравяме…

“Бързай бавно!” Как се прави това?

Преди време се напрягах от това, че детето ми е бавно. Нямах търпение да я чакам постоянно да ходи бавно, да ми обяснява бавно някакви нейни си неща, да иска да спра и да й обърна внимание точно, когато най-много бързам… Батко й е бързак като мен и с него не съм изпадала в такива ситуации, но дъщеря ми е от бавните, невъзмутими натури. Усещах сякаш има някакъв заговор срещу мен и баш, когато имах най-много работа, детето все искаше да му обръщам внимание и се мотаеше до безкрай. Фрустрирах се и понеже гледах да не й се карам и се опитвах да й обяснявам спокойно, криех напрежението си и то се трупаше вътре в мен. Понякога усещах как вътрешно съм като бомба с часовников механизъм, която е пред избухване. Добре че мъжът ми е добър сапьор и умееше да ми помага в подобни моменти. Вечер, когато децата вече спяха и аз можех да излея насъбралото се напрежение от деня, той ме изслушваше търпеливо, гушкаше ме и знаеше точно какво да каже и да направи, за да ме успокои и да ми помогне да възвърна хармонията в душата си. Давам си сметка, че съм късметлийка и безкрайно съм му благодарна за всички мигове през годините, в които е помагал на нетърпеливата и вечно бързаща моя душа да се отпусне. Донякъде този модел ми вършеше работа, но само частично. Цял ден да препускам и да си вадя душата, че и да вадя душата на децата, въпреки че стараех да не го правя, но те като попивателни гъби естествено копират мама, не беше идеала ми за живеене.

С времето започнах все повече да се изморявам и взех решение да се науча да бъда бавна. Харесваше ми мотото “Бързай бавно” и вече бях осъзнала, че доста често “Бързата кучка слепи ги ражда!”, но нямах ниакаква идея как се бърза бавно. Аз нямах, но в миг на проблясък се сетих, може аз да не знам, но детето ми знаеше перфектно как се прави това. Тя винаги беше бавна, спокойна и невъзмутима и дори в моментите, в които й вадех душата да бърза, тя съумяваше да ме ингорира и да продължи спокойно с нейното темпо, отвръщайки ми невъзмутимо: “Мамо, не мога по-бързо. Ако бързам няма да стане хубаво това, което правя.” или “Мамо, сега гледам нещо важно, чакай ме!” Започнах да я наблюдавам и да се опитвам да действам с нейното темпо.

Първата стъпка беше да не я дърпам за ръката, когато ходим по улицата, а да се движа с нейната скорост, дори когато закъснявахме. Осъзнах, че ако вървим спокойно, ще закъснеем за градина най-много с 5 минути, което всъщност няма никакво значение. Осъзнах, че ако се спра и я почакам, когато клекне на земята да разгледа поредната божикравичка или когато гледа каква форма имат облаците, пак закъснението ни е едва няколко минути, които до нищо фатално няма да доведат, да не говорим какъв кеф започнах да изпитвам, когато аз самата започнах да наблюдавам облаците и да си представям на какво ми приличат, да забелязвам колко интересно се преливат цветовете на листата по околните дървета, как живеят буболечките по земята и още куп вълшебни, вдъхновяващи факти от живота, които преди това не познавах.

След тази първа крачка, в един момент установих, че като не бързаме и обръщаме внимание на дребните чудеса около нас, скоро дори спряхме да закъсняваме. За мен беше необяснимо в началото как се случи това, но след размисъл по темата, осъзнах, че като съм спокойна и заредена с радост от живота, вече мога по-бързо да върша задачите си (защото явно умът ми не е затормозен и работи по-добре) и макар да се мотая в съзерцание на буболечки и игри с облаци, всъщност свършвам много повече работа от преди. А наградата е безценна! Усещам взаимност с децата си! Усещам душата си преизпълнена с радост и всичко ми е хубаво и ми е радостно, независимо колко мрачно е навън или колко досадна работа имам да свърша… Просто ми е хубаво. И съм спокойна, и не бързам, и играя с децата си и творя от сърце и душа и сътвореното от мен се оказва хубаво и работата ми върви добре и ми е леко и доволно!

Кое е важното?

И като някой започне да се оплаква колко много му тежат децата и как не смогва и е изтощен, единственото, което мога да кажа е “Спри да бързаш и помисли кое е важното!” Гушкай си бебето и вдишвай с пълни гърди аромата на бебе, защото скоро няма да го има, а то е безценно! Остави хилядите задачи и поиграй с немирника, боричкайте се, смейте се, наблюдавайте бръмбарите заедно и постройте влакче от камъчета! Гушни детето, усети колко радост, ентусиазъм и искреност лъха от него и остави всичкото това хубаво да пропие в теб, във всяка твоя клетка, останалото ще си дойде на мястото после. Представи си, когато се изпълниш с любов, ентусиазъм и лекота колко бързо ще свършиш цялата работа, която имаш. Но за да стане това първо поиграй! Обичай! Смей се! Прането, готвенето, работата може малко да почака. Докато свикнеш да бързаш бавно, докато се научиш да живееш истински в началото ще е трудно, но после – после ще изживееш живота, за който мечтаеш. Да благодарим на децата за това, че ни учат да живеем!

Ако статията Ви е харесала, споделете я чрез бутоните по-долу, за да достигне до повече хора. Благодарим!