Помните ли, когато бяхме деца силното желание мама да се усмихне и да се махне за малко от печката и мивката и да поиграем заедно или да поговорим, или просто да се погледаме и помилваме ей така, заедно, усмихнати и доволни? Помните ли, когато бяхме деца силното желание татко да каже “Браво! Гордея се с теб!”, да отклони глава от вестника или екрана на телевизора, да се прибере по-рано от работа и да прояви интерес към игрите ни, заниманията ни, идеите ни и начинът ни на мислене? Помните ли приливът на сили и безмерно щастие всеки път, в който родителите ни кажеха и покажеха, че ни смятат за добри, че ни харесват, че са щастливи, че точно ние сме техни деца, че се справяме, че дори, когато сме сгрешили вярват в нас и са сигурни, че можем да оправим кашата, която сме създали… Помните ли?
А помните ли свитата детска душа, когато ни се караха без дори да ни изслушат, когато виждаха в нас сякаш само грешките, които правим и бяха заети само с това да ни коригират и наставляват, а все нямаха време да се включат в игрите ни и да изслушат историите ни, защото работата, новините или разговорът със съседа са по-важни?
Следите остават. Дори, когато времето услужливо потушава болката, разочарованието, страховете и срамът. Когато не смееш да се изкажеш пред шефа си или оставяш всички да ти се качат на главата, може и да си “забравил”, но в този момент в теб говори и действа не зрелият мъж или жена, а смутеното и безпомощно, засрамено дете, научено да козирува и да не отговаря на възрастните и да понася самотно и безропотно поведението на околните без право на глас… Тялото може да е пораснало, но душевните рани ни приковават за цял живот към възрастта, в която сме ги получили. Огледай се и ще видиш колко много на глед зрели хора, всъщност се държат като мрънкащи пеленачета или малки мачовци, които си играят на супермен или като малки принцески, които капризничат и очакват придворните им да ги обслужват или като срамежливи плахи и свити в ъгъла дребосъчета, когато се налага да се справят с трудностите на живота…
Какво ни казваха родителите, когато бяхме деца:
- Не бягай, ще паднеш!
- Върви по-бавно.
- Как не те е срам! Не ми отговаряй!
- Като остарея, ти няма да ми подадеш и една чаша вода.
- Малко сме те били!
- Бързо идвай! Я чуй, Торбалан е отвън. (Сега чичко полицай ще дойде и ще те арестува.)
- Ти с кого си мислиш, че разговаряш?
- Такъв тон ще държиш на приятелите си!
- Ей сега вече ще те напердаша!
- Веднага си изяж яденето!
- Говори по-тихо! Не вдигай шум.
- Веднага се извини! Виж детето на съседите колко е послушно.
- Ти си лош.
- Ако не дойдеш, ще те накажа!
- Остави ме намира! Върви да си играеш сам!
- Гледай си в краката!
- Толкова по-зле за теб.
- Ти не можеш да направиш това. Ти си малък.
- Махни се оттук, аз сама ще го свърша.
- Вече си голям да правиш такива неща.
- Оставаш без вечеря! Веднага – в леглото!
- Остави ме, мама сега има работа.
- Престани да ревеш като магаре!
- Като пораснеш – ще разбереш.
- Ще видиш ти какво ще се случи, ако не направиш това…
- Престани да се държиш по този начин.
Какво искахме да чуем:
- Обичам те!
- Ти си красив.
- Щастлива съм, че те имам.
- Хайде да си поговорим за теб.
- Как се чувстваш?
- Страх ли те е?
- Защо не искаш?
- Ти си велик!
- Ти си много добър.
- Разкажи ми какво почувства.
- Щастлив ли си?
- Приятно ми е, когато се смееш.
- Поплачи си щом ти се плаче.
- Говори това, което искаш.
- Защо си тъжен?
- Какво не ти харесва?
- Вярвам ти.
- Хубаво ми е с теб.
- Благодаря ти.
- Искам да поговорим.
- Интересно ми е да те слушам.
- Харесвам те какъвто си.
- Колко е хубаво, че сме заедно!
- Моля те, кажи ми, ако бъркам…
- Моля те, помогни ми, без теб няма да се справя.
- Искаш ли да отидем на риба в неделя?
„Незадоволяването на потребностите на развитието може да води до възникването на синдрома, наричан от психолозите ВЪЗРАСТНО ДЕТЕ. Ти си на 20, 30, 40 или дори на 50 години, а при възникването на проблеми се държиш като 5 годишно дете или като тийнейджър. Възрастното дете не умее да разрешава проблеми: не умее да си въведе дисциплина (т.е. не се придържа и не създава свои планове), не умее да отложи награждаването (сега усилието, а наградата ще бъде след това), лесно го обхваща гняв, който е насочен към другите ( бой, обиди, унижение, емоционални избухвания). Възрастното дете се бои от всичко, но на всяка цена се стреми да демонстрира на околните, че от нищо не се страхува. Възрастното дете често става боксьор или тренира спорт, свързан с бой, така отреагира ненавистта си, която чувства към околните, заради несправедливостите, на които то е станало жертва.“
С радост ще бъда до Вас, когато е необходимо. На разположение съм за информация, консултация и подкрепа!