Помниш ли?

Помните ли, когато бяхме деца силното желание мама да се усмихне и да се махне за малко от печката и мивката и да поиграем заедно или да поговорим, или просто да се погледаме и помилваме ей така, заедно, усмихнати и доволни? Помните ли, когато бяхме деца силното желание татко да каже “Браво! Гордея се с теб!”, да отклони глава от вестника или екрана на телевизора, да се прибере по-рано от работа и да прояви интерес към игрите ни, заниманията ни, идеите ни и начинът ни на мислене? Помните ли приливът на сили и безмерно щастие всеки път, в който родителите ни кажеха и покажеха, че ни смятат за добри, че ни харесват, че са щастливи, че точно ние сме техни деца, че се справяме, че дори, когато сме сгрешили вярват в нас и са сигурни, че можем да оправим кашата, която сме създали… Помните ли?

А помните ли свитата детска душа, когато ни се караха без дори да ни изслушат, когато виждаха в нас сякаш само грешките, които правим и бяха заети само с това да ни коригират и наставляват, а все нямаха време да се включат в игрите ни и да изслушат историите ни, защото работата, новините или разговорът със съседа са по-важни?

Следите остават. Дори, когато времето услужливо потушава болката, разочарованието, страховете и срамът. Когато не смееш да се изкажеш пред шефа си или оставяш всички да ти се качат на главата, може и да си “забравил”, но в този момент в теб говори и действа не зрелият мъж или жена, а смутеното и безпомощно, засрамено дете, научено да козирува и да не отговаря на възрастните и да понася самотно и безропотно поведението на околните без право на глас… Тялото може да е пораснало, но душевните рани ни приковават за цял живот към възрастта, в която сме ги получили. Огледай се и ще видиш колко много на глед зрели хора, всъщност се държат като мрънкащи пеленачета или малки мачовци, които си играят на супермен или като малки принцески, които капризничат и очакват придворните им да ги обслужват или като срамежливи плахи и свити в ъгъла дребосъчета, когато се налага да се справят с трудностите на живота…

Какво ни казваха родителите, когато бяхме деца:

Не бягай, ще паднеш!
Върви по-бавно.
Как не те е срам! Не ми отговаряй!
Като остарея, ти няма да ми подадеш и една чаша вода.
Малко сме те били!
Бързо идвай! Я чуй, Торбалан е отвън. (Сега чичко полицай ще дойде и ще те арестува.)
Ти с кого си мислиш, че разговаряш?
Такъв тон ще държиш на приятелите си!
Ей сега вече ще те напердаша!
Веднага си изяж яденето!
Говори по-тихо! Не вдигай шум.
Веднага се извини! Виж детето на съседите колко е послушно.
Ти си лош.
Ако не дойдеш, ще те накажа!
Остави ме намира! Върви да си играеш сам!
Гледай си в краката!
Толкова по-зле за теб.
Ти не можеш да направиш това. Ти си малък.
Махни се оттук, аз сама ще го свърша.
Вече си голям да правиш такива неща.
Оставаш без вечеря! Веднага – в леглото!
Остави ме, мама сега има работа.
Престани да ревеш като магаре!
Като пораснеш – ще разбереш.
Ще видиш ти какво ще се случи, ако не направиш това…
Престани да се държиш по този начин.

Какво искахме да чуем:

Обичам те!
Ти си красив.
Щастлива съм, че те имам.
Хайде да си поговорим за теб.
Как се чувстваш?
Страх ли те е?
Защо не искаш?
Ти си велик!
Ти си много добър.
Разкажи ми какво почувства.
Щастлив ли си?
Приятно ми е, когато се смееш.
Поплачи си щом ти се плаче.
Говори това, което искаш.
Защо си тъжен?
Какво не ти харесва?
Вярвам ти.
Хубаво ми е с теб.
Благодаря ти.
Искам да поговорим.
Интересно ми е да те слушам.
Харесвам те какъвто си.
Колко е хубаво, че сме заедно!
Моля те, кажи ми, ако бъркам…
Моля те, помогни ми, без теб няма да се справя.
Искаш ли да отидем на риба в неделя?

Заобиколени сме с много хора, които искат да чуят фразите от втория списък. И ние сме искали да ги чуем, когато сме били малки, а и сега. Защото тогава, помнейки колко несправедливост сме понесли от родителите си, правим същото и с нашите деца?

Много от нас не желаят да узнаят историята на своето детство и идеализират миналото си в опит да се скрият от мъчителните епизоди, макар че именно това, което е заложено в първите ни години, предопределя поведението и постъпките ни като възрастни. Ние не се досещаме, че като големи се опитваме да избягваме „опасностите“, които някога за нас са били реални, но отдавна не са такива.

Често душевната драма на детството е така дълбоко натъпкана в килерите на психиката ни, че сме способни да поддържаме съвсем илюзорна представа за едно „безметежно, слънчево, щастливо детство“. Но следите остават.

Хората, които в детството си не са имали условия да осъзнаят собственото си „АЗ“ и да се самоизразяват, се стремят към това цял живот. И когато за първи път се опитат да дадат проява на истинската си натура – това винаги е съпътствано със силен страх.

Приспособяването на детето към изискванията и потребностите на родителите често води до превръщането му в псевдоличност. Развитието на лъжовното, неистинско „АЗ“ на детето, позволява на родителите да добият недостигащото им чувство за увереност в себе си. А детето закъснява понякога с десетилетия с емоционалното си развитие. Затова сме заобиколени с големи деца. Затова инфантилизмът е сериозен проблем, от който тръгва несправянето с живота. Ето какво казва авторът на редица книги по приложна психология, свързани със семейните проблеми и личностното израстване Джон Брадшоу:

„Незадоволяването на потребностите на развитието може да води до възникването на синдрома, наричан от психолозите ВЪЗРАСТНО ДЕТЕ. Ти си на 20, 30, 40 или дори на 50 години, а при възникването на проблеми се държиш като 5 годишно дете или като тийнейджър. Възрастното дете не умее да разрешава проблеми: не умее да си въведе дисциплина (т.е. не се придържа и не създава свои планове), не умее да отложи награждаването (сега усилието, а наградата ще бъде след това), лесно го обхваща гняв, който е насочен към другите ( бой, обиди, унижение, емоционални избухвания). Възрастното дете се бои от всичко, но на всяка цена се стреми да демонстрира на околните, че от нищо не се страхува. Възрастното дете често става боксьор или тренира спорт, свързан с бой, така отреагира ненавистта си, която чувства към околните, заради несправедливостите, на които то е станало жертва.“

В статията са използвани материали от: spisanie8

Ако статията Ви е харесала, споделете я чрез бутоните по-долу, за да достигне до повече хора. Благодарим!