Как да преодоляваме трудностите в отношенията с парнтьора си и на какво се крепи здравата и хармонична връзка?

Едно от сериозните предизвикателства на днешното ни време е създаването на здрави и щастливи партньорски отношения. Кое помага на едни двойки да живеят в хармония, докато други се разделят или изпитват неуодвлетворение във връзките си? Има ли наистина вечна любов или това е измислица от приказките?

20 години заедно и още се обичаме и копнеем един за друг – как се случи това? Днес празнуваме 20 години от първата ни среща с мъжа ми. И понеже все още не съм баба с посивели коси и изкуствено чене и все още се чувствам млада жена, цифрата 20 ме удивява, още повече като става въпрос за години… Замислих се как стигнахме до тук и кое ни помогна да запазим любовта и близостта си през всичките тези години и реших да го споделя с всички, които не вярват в това, че любовта може да трае дълго. Ето как стават нещата според мен, от скромния ми личен опит и стръмния път към себе си и другия, който вървя всеки ден:

1. Любовта е въпрос на избор и решение

Любовта не е нещо, което ти се случва и ти трябва просто да чакаш, както мнозина си мислят: „Сам съм, защото не срещнах подходящия човек.” Понякога любовта идва и внезапно и ни връхлита като мълния, но това се случва много рядко. Ако чакате на случайността, може и да не дочакате. Любовта в повечето случаи е въпрос на избор и решение, а не на светкавица, която те удря и ти подкосява краката, както става в анимационните филми. Светкавица и подкосяване на краката може да има, може и да няма, в зависимост от собствения ни натюрел и емоционално състояние, но не това е най-важното.

Намирането на партньор е въпрос на личен избор и решение. Ако не си готов за връзка и се боиш от обвързване и най-прекрасните хора да има около теб, все ще ти изглеждат недостойни.

Ако сам в себе си решиш, че си готов и искаш да свържеш живота си с друг човек, тогава кандидат винаги ще се появи. Защото около нас винаги има подходящи за нас хора, въпросът е готови ли сме да ги видим и готови ли сме да се свържем с тях. Така че на първо място е личното решение.

Аз съм човек, който трудно допуска хора близо до себе си. Нужно ми е време, за да опозная човека и да реша искам ли го близо до себе си, искам ли да отворя сърцето си за него. С мъжа ми ми бяха нужни 3 години, за да реша, че го искам и че точно на него искам да дам сърцето си. Имах нуждата да го видя как реагира в различни ситуации, как се държи с хората, които харесва и с тези, които не харесва, какви са приятелите му, как обича да прекарва времето си, как се труди и как се забавлява, как тъжи, как се гневи, как се радва, как губи и как побеждава, как реагира, когато аз страдам, когато се гневя, когато се радвам и когато се страхувам, как изразява любовта си, как подхожда към новостите, в какво вярва, за какво мечтае, от какво се бои, от къде идва и накъде върви…

Всичко това не мислете, че написах в списък, в който отмятах ред по ред. Хич не стана така. Списъкът току що го формулирах. Никога не съм го мислела така рационално. Тогава просто живеех живота си така, както можех, като хем му обръщах внимание, хем не се решавах до момента, в който бях готова и взех решението да се свържа с него и да го допусна близо до себе си.

2. Сблъсъкът с недостатъците на партньора

Дълго го избирах моя мъж, както стана ясно вече, но в момента, в който го избрах, ей тогава дойде моят момент на светкавицата, която ме удари и ме прати в паралелна реалност, в която човек лети сред розови облаци и пеперуди пърхат наоколо… Любовта, казват е сляпа и когато се реших да отдам сърцето си на този мъж, дойде моята сляпа неделя. И трая около година. И той ми изглеждаше най-прекрасният от всички мъже на света в този период и не можех да дишам без него… Пълна отдаденост, пълно приемане, приказка… Но като всяка приказка си има край и моята в един миг свърши.

Мисля си, че много хора се разделят, когато дойде краят приказката и започнат да забелязват обективната действителност. Иска им се да останат вечно в приказка и трудно приемат реалността. То бива любов, бива романтика, ама в един момент човек се опомня и усеща, че не е съгласен с всичко, което прави и казва партньорът, че някои от навиците му са меко казано дразнещи и рязко розовият балон се пука и падаме на твърдата земя. Ами сега?

Много хора около мен в тази фаза или си помислиха, че са сбъркали партньора и се заеха скоростно да се разделят, за да потърсят онзи истинският, който няма всичките тези недостатъци и с когото приказката ще трае вечно или останаха във връзката, но започнаха дълги и ожесточени войни с партньора си в опит да го превърнат в мечтания принц или поне да го накарат жестоко да съжалява за това, че не е принца.

В някои моменти и аз хлътвах по този път. И не само в началото, ами периодично тази тенденция ме спохожда, като пороите на пролет, когато се топят ледовете от планините и завличат всичко по пътя си. Как преодолявам тези моменти и не им позволявам да разрушат връзката ми и най-важното защо по дяволите го правя, при положение, че в такива моменти партньорът ми е по-черен от дявол в очите, отговорът е прост:

Защото съм достатъчно честна да си призная, че и аз не съм идеална. Как по дяволите да претендирам за принц, като аз самата не съм принцеса?

Ето това е горчив хап, който мнозина искат да си спестят. Ако ни е трудно да си признаем собствените недостатъци, то няма как да приемем кусурите на другарчето и даже по-лошо, в опита си да се спасим от собствените си кусури, често без да си даваме сметка ги приписваме на другия. В психологията това се нарича проекция. Юнг (човекът допринесъл с много за личното ми осъзнаване и щастие в живота ми) говори за сянката, която всеки от нас носи в себе си и докато не приемем собствената си сянка, няма да можем да приемем и сянката на другия, а човек без сянка няма. Ако търсите хора без сянка, трябва да ги дирите на оня свят, тукашните всичките сянка хвърлят…

Ако човек търси парнтьор без дефекти е обречен да живее сам. Което също е вариант, стига да ви устройва. Аз лично избрах да се помиря с недостатъците на човека до мен. Защото и аз имам недостатъци и чувствах, че е редно щом не мога да дам съвършенство, то да не претендирам за съвършенство от негова страна. Дадох си сметка и продължавам да си я давам, когато дяволите ме спохождат, че и друг да избера, пак трудности ще имам и пак на моменти ще ми е черен в очите, защото аз самата на моменти съм черна…

Само малките деца мислят, че приказките съществуват и че принцът качва принцесата на белия си кон и прекарват в щастие до дълбоки старини. Е иска ни се, ама не става! И колкото по-бързо го разберем, толкова по-голям шанс имаме да си дадем истинско щастие, не като в приказките, но много по-удовлетворяващо. Лесно е да обичаш принц и да си щастлив в дворец. Успееш ли обаче да обичаш обикновен човек и да си щастлив в панелка, ей на това аз му викам истинско щастие! В такива моменти чувствам, че няма невъзможни неща! Ако сме щастливи само, когато ситуацията няма кусури сме постоянно нащрек, да не изскочи кусур, защото мигом ще ни помрачи щастието. Когато се научим обаче да сме щастливи и с недостатъците, тогава нищо не може да ни помрачи радостта от живота и дишаме с пълни гърди. Това е за мен истинско щастие!

Ако си очакваме безгрешен партньор, то не само вярваме в приказки, а следва да си признаем, че не ни стиска да се справяме сами с трудностите на живота и си търсим “мама”, която да ни отглежда. Само в ранното детство децата си мислят, че има безгрешни хора и тези хора са за детето собствените му родители, защото самото то е безпомощно и разчита на тях да го избавят от трудностите на живота. Ако подобни чувства ни вълнуват и днес, вместо да сочим с пръст другарчето, нужно е да се погрижим за собствената ни пълноценност, способности и вяра в себе си. В мигът, в който се избавите от чувствтото за собсвената си безпомощност в даден аспек, ще можете да приемете недостатъците на парнтьора си. Ако аз например не мога да отстоявам мнението си, ще настоявам партньорът ми да може да отстоява мнения, за да отстоява и мен. В момента, в който го освободя от очакването да се грижи за мен като майка и си поема живота в ръце, ще се захвана да се уча да отстоявам мнението си и тогава хич няма да ми пука до колко партньорът ми може да отстоява мнения – аз нали мога, а той ако иска да се учи, ако не иска, негов си избор!

Друг важен момент, който колкото по-рано осъзнаем, толкова по-добре за нас е, че:

Ние се събираме само със себеподобни. Интуитивно се свързваме само с хора, които ни напомнят на самите нас и живеят живота по начин, подобен на нашия.

Това означава не само, че в партньора си ще виждаме толкова недостатъци, колкото имаме и самите ние, но и че партньорът ни е като огледало, в което можем да научим много за себе си и за онази тъмна част от личността ни, която предпочитаме да крием дори от самите себе си.

Садистът се събира с мазохист. Ако някой се държи унизително с вас и ви причинява болка, вместо да обвинявате само него, можете от поведението му да си дадете сметка, че явно вие самите се държите мазохистично, щом сте допуснали някой да ви тормози. Лесно виждаме проблемите в другия, а по-трудно в себе си. Използвайте това, което виждате в другия, за да видите себе си, защото единственият човек, върху който можете да повлияете сте самите вие.

Да имаме претенции към другите е най-лесно, но не върши работа. Дори да се разделите с някого, защото се държи садистично с вас, ако продължите вие самите да се държите мазохистично, то съвсем скоро ще попаднете на нов садист и няма да можете да си намерите нормален парнтьор, докато самите вие не започнете да се държите нормално. Същото важи за двойките, в който единият е насилник, а другият жертва; за двойките в които единият се трепе и върши всичко, а другият е пасивен и т.н. От партньора си можете да видите къде бъркате и да се промените. Ако промените себе си, цялата ситуация с партньора ви се променя.

Партньорските връзки са като танц за двама. Ако единият смени стъпките на танца, то другият ще трябва или да смени и той стъпките или да се откаже от танца. Няма как двама души да танцуват заедно, докато единият танцува танго, а другият валс.

Често около мен жени се оплакват, че мъжете им са много пасивни, но как да бъдат по-активни, като жената иска всичко да стане по нейния начин. Ако искаш да имаш до себе си мъж, спри да играеш ролята на майка, която обгрижва мъжа си като детенце или ролята на генерал, който дава заповеди и очаква всичко да се случи, както е наредил и започни да се държиш като жена. Няма как да имаш мъж, ако ти самата не си жена. Ако не знаеш как да си жена, то не обвинявай мъжа си за това, а потърси как да се научиш и ще се изненадаш как без да правиш нищо специално с мъжа си, той ще започне да се държи мъжки, когато ти започнеш да се държиш като жена.

Много неща за себе си научих, наблюдавайки недостатъците на мъжа ми. Много от сянката си открих и опознах през него. Не мина без гняв, съпротива, сълзи и страдания, но всяка капка си струваше, защото днес съм много по-удовлетворена жена, отколкото бях преди години. А това се случи, защото видях къде греша, вместо само него да обвинявам. Видях какво не ми стиска, какви са ограниченията ми и вместо да се разделя с този мъж избрах да остана с него и да продължа да развивам себе си, разбирам и опитомявам силата си и да приемам и превъзмогвам слабостта си и това може да стане само, ако имаме до себе си достатъчно близко огледало. Самотата ни спасява не само от другия, но най-вече от самите нас, затова много хора избират да се разделят и да останат сами, вместо да извървят трънливия път на навлизане в собствената си тъмна страна.

3. Признаване на трудностите без обвинение към другия

Да приемаме недостатъците на партньора не означава да си мълчим и да търпим ситуации, в които не се чувстваме добре. Не означава да си мълчим, когато нещо не ни харесва. Да си мълчим е една от грубите грешки, които после ни излизат през носа. Няколко близки за мен двойки се разпаднаха именно от криворазраното желание да приемат другия, такъв какъвто е, което те схващаха като това да премълчават негативите. Не си мълчете! Мълчанието и потискането на неприятното е началото на края.

Вместо да мълчим и да се преструваме, че всичко е наред и вместо да обвиняваме другия за неприятностите си по-добре е да се опитаме да видим собсвеното си участие в ситуацията и да променим собствения си подход.

Осъзнах, че ако нещо не ми харесва, то аз самата имам отговорност да го променя, а не да очаквам парнтьорът ми да направи промяната. Ако спра да се държа по стария начин и направя нещо различно, то и ситуацията ще се промени и партньорът също няма как да продължи да се държи по стария неприятен начин.

Ако обаче не мога да видя къде аз греша и как точно да променя поведението си, за да се подобрят нещата и не мога да намеря с какво моето отношение или поведение води до неудовлетворителна ситуация, осъзнах, че е нужно да споделя с партньора какво не ми харесва във взаимоотношенията ни и как се чувствам, като много внимавам да не упреквам него и да не говоря за неговите качества, а да говоря мен и за моето възприятие на ситуацията и проблемът, с който аз се сблъсквам, например: „Тежи ми, че не участваме двамата равностойно в отглеждането на децата и повечето решения вземам сама. Иска ми се да намерим вариант заедно да вземаме решенията.”, а не: „Ти не участваш в грижите за децата. Не ти пука! Всичко върша сама!” – виждате ли разликата?!

Докато се фокусираме в партньора в упреци към него, нищо продуктивно няма да излезе. Ако нападаме партньора, той или се затваря като защита срещу нападките ни и или започва да контраатакува с нападки насреща и проблемът вместо да се реши, се задълбочава. Ако успеем обаче да се фокусираме върху себе си, върху това как се чувстваме и какво ни тормози, партньорът е готов не само да ни изслуша, но и да откликне на нуждата ни и да помислим заедно как да подобрим нещата.

Често това е трудна стъпка. Много по-лесно е да обвиним за проблемите другия и да избягаме от отговорност. Много по-лесно е да се правим на безгрешни и силни и да набедим другия за грешен и несправящ се. Трудно е също да проявим слабост и да си признаем, че имаме проблем, че срещаме трудност, с която не можем да се справим, че имаме нужда от помощта на другарчето, за да оправим нещата. Тези стъпки са много трудни, но нима очаквате хубавите неща да стават винаги лесно?!

Ако просто споделим собствените си тревоги и трудности да се справим със ситуацията без да се обвиняваме, обикновено заедно като партньори намираме решение. Аз виждам това, което той не вижда, а той вижда това, което аз не виждам и заедно правим силен екип, който може да преоодолее всяка трудност, стига да не се обърнем като врагове един срещу друг. От враждите никой не печели. Ние сме семейство и каквото и да се случва, заедно можем да намерим решение, без да се обвиняваме, без да търсим да прехвърлим отговорността за случващото се върху другия. Ако имаме проблем, той е защото и двамата сме го допуснали и двамата имаме участие в проблема и двамата е нужно да потърсим заедно решение.

4. Във всяка връзка има приливи и отливи, нужда от взаимност и нужда от свобода

Това е четвъртото важно нещо, което разбрах в хода на годините и осъзнаването му ми помогна да живея щастливо във връзката си. Както в годината се редуват топли и хладни месеци, както океаните имат приливи и отливи, както след деня настъпва нощ и след нощта ден, така и в една връзка между двама души има моменти и периоди на близост, влюбеност и пълна хармония и моменти на отчуждение, нужда от раздалечаване, нужда от свободно пространство и неразбирателства. И това е нормално.

Връзката между мъж и жена е природно отношение и се подчинява на природните закони. Нереалистично е да очакваме да сме само заедно и винаги да ни е хубаво един с друг (Това го има само в приказките и само децата вярват в тях). Ако сме само заедно ще си омръзнем. Ако пък сме само далеч един от друг ще се отчуждим. Затова и природата го е измислила този прекрасен танц на сближаване и раздалечаване – като в секса, като в приливите и отливите на морето, като в редуването на нощ и ден, като във всичко природно и естествено. Не може само близо, не може и само далеч. Когато осъзнах това спрях да се тревожа в моментите, в които чувствах отлив в отношенията ни, защото знаех, че след отлива ще дойде нов прилив и вместо да се тревожа се наслаждавах на самостоятелността си и свободното си пространство в моментите, в които с мъжа ми се отдалечаваме.

Започнах да се радвам на моментите такива, каквито са: „О, чувствам се влюбена в мъжа ми, както когато го срещнах! Чудесно, това означава, че сега е момента да правим секс, да се гушкаме и да си общуваме и да се радваме един на друг” , а друг път: „Ох, черен ми е в момента и не искам да ми е пред очите или пък скучно ми е и искам нещо различно, или пък той страни от мен… Чудесно! Значи сега му е времето да си правя неща сама и да се радвам на свободата си и да посветя време на личните ми занимания и на срещите ми с приятели.” И приливите и отливите си имат своите хубости, ако умеем да ги ценим и приемаме отливите не като знак за срив в отношенията, а като нормален етап от цикъла на живота. Ние човеците имаме нужда както да бъдем заедно, така и да бъдем и сами, както от споделеност, така и от свободно лично пространство. И в повечето сличаи не е нужно да правим нищо специално, за да намерим баланса. Тя природата се е погрижила за това и животът си следва своя ествествен ход на приливи и оливи и единственото нужно е да се доверим на природния ритъм и да не плуваме срещу течението.

Това отваря и една също важна тема, за това до колко обвързващи искаме да са отношенията ни с партньора. Моята работеща рецепта е:

Без ограничения и вменяване на дълг! Щастлив и отговорен може да бъде само свободният човек.

Ако искам някой да е с мен, то нужно е да го прави, защото ме иска, а не защото се чувства длъжен да е с мен. Ако си мислим, че двойката е щастлива и здраво скрепена само, ако двамата са непрестанно заедно като сиамски близкаци, това много бързо ще доведе до разочарования и страдание и в двамата. Ние не сме един човек, а две отделни завършени личности, избрали да споделят пътя си. Това, че споделяме пътя си не означава, че е нужно непрестанно да вървим заедно, докато си омръзнем до болка и не означава, че трябва да пожертваме личността си и свободата си в името на двойката. Та кой нормален човек би се чувствал щастлив, ако усеща, че се жертва?! Също не мисля и че има нормален мъж или жена, които да се радват да са във връзка с овца (пардон „жертвен агнец”) – никой не обича жертвите с техните дълбоки въздишки и страдание в очите.

Всеки иска да има за партньор човек с изпълнени с блясък очи, песен в сърцето и смелост в душата, а такива са само свободните хора! Затова и ако искате здрава връзка и дълготрайно щастлива връзка – не си захвърляйте свободата – нито своята, нито на партньора. Тя ще ви е нужна особено в моментите на отлив в отношенията. А в моментите на прилив слейте се, отдайте се един на друг и се наслаждавайте на близостта си. Когато този приказен момент отмине обаче, не жалете, не нападайте другарчето, а изтупайте свободолюбивият си дух от прахта, запретнете ръкави и направете нещо хубаво, интересно и вълнуващо в личния си живот, в кариерата си, в междуличностите си отношения с другите хора. Има си време и място за всичко в този свят и ако не си сложим собственоръчно оковите в една връзка, тя може да ни даде криле!

Ако статията Ви е харесала, споделете я чрез бутоните по-долу, за да достигне до повече хора. Благодарим!