Развиване на емоционалната интелигентност при децата -техника за отразяване на емоциите
0
9 минути
четене
В статията “Емоциите – как да се справим с този горещ картоф” разгледахме що е то емоционална интелигентност и защо ни е нужна. Разгледахме емоциите като спонтанно възникващи извън нашия контрол усещания, които имат за цел да ни дадат ориентир относно това, което преживяваме, както и защо не е добре да ги потискаме и как да ги насочваме в градивна посока и да преодоляваме разрушителната им сила.
Сега като сме наясно какво е емоционална интелигентност, идва втората част – как да развиваме емоционалната интелигентност в малките деца. Има разбира се много начини, но сега ще поговорим за най-основният, с който е добре да започнем и да си изградим навика да прилагаме ежедневно – „Техника за отразяване на емоциите“.
Отразяването на емоциите е техника, която при повечето хора идва „от вътре“, прилагат я съвсем интуитивно без да са се учили на нея. Има обаче хора, които поради собствените си емоционални травми или убеждения, каращи ги да потискат емоциите си, реагират неестестевено в емоционални ситуации и е нужно съзнателно да положат усилия, за да развият адекватен емоционален отклик. А първият учител на децата ни по отношение на емоциите са нашите собствени емоционални реакции или липсата на такива. Затова е важно да им обърнем внимание, така че да бъдат адекватни на това, което преживяваме.
Стъпка по стъпка, техниката за отразяване на емоциите представлява следното нещо:
Първо: Изразете емоцията, която другият изпитва
Когато общуваме с някого и той изразява някаква емоция, ние усещаме неговата емоция и спонтанно я изразяваме и ние самите.
Например: Ако някой ни съобщи как е спечелил голяма награда, ние усещаме радостта му и сякаш тази радост преминава и в нас и ние се усмихваме, погледът ни грейва, оживяваме се, тонът на гласът ни става ведър – с две думи започваме и ние да излъчваме радост.
Друг пример: Ако някой ни съобщи тъжна новина – как негов близък е тежко болен или как да го обрали или как си е загубил работата – ние усещаме тъгата и угрижеността на човека и без да си даваме сметка дори ние самите започваме да излъчваме тъга и угриженост – тонът на гласа ни се променя, физиономията ни, погледът ни всичко в нас излъчва тревогата, за която чуваме и мислим в момента.
С две думи, когато човекът, с когото общуваме излъчва някаква емоция, тази емоция преминава в нас и ние също започваме да я излъчваме.
С какво помага това?
- Човекът, с когото общуваме се чувства приет и разбран, усеща нашата съпричастност. Хората така сме устроени, че ни олеква, когато видим, че не сме сами в нещата, които преживяваме и някой ни разбира и съпреживява с нас. Усещаме се подкрепени.
- Ако човекът, чиито емоции отразяваме е бебе или малко дете, това, че ние започваме да излъчваме емоцията, която детето преживява му помага да види тази емоция отстрани и да я опознае. Малкото дете все още не знае как изглежда и какво представлява напрежението, което изпитва в себе си и като го види изписано на нашето лице, постепенно се научава да свързва вътрешното си усещане с външното изражение, което вижда и така започва да разпознава как изглежда тъгата, как изглежда гневът, как изглежда учудването, радостта и т.н. Детето не може да види себе си, но може да усети себе си и да види отражението на собствената си емоция върху нас и така започва да опознава и разбира емоциите. А без да познаваме емоциите няма как да се научим да ги владеем. Има родители, които се опитват да неглижират емоциите и не ги отразяват. Не обръщат никакво внимание на емоционалното състояние на детето, а после очакват детето да е в състояние да владее емоциите си – е няма как да стане!
Грешки, които е важно да не допускаме:
В този ред на мисли много вредно е да се хилите насреща, когато детето е натъжено, само защото на вас от позицията на възрастен неговата реакция ви изглежда смешна или в опит да го развеселите и да му помогнете да се справи с тъгата си. Как бихте се почувствали, ако споделите с близък приятел болката си и той/тя започне да ви се смее? Боли нали?!
Друга голяма грешка е да игнорираме емоциите. Както казах повечето хора интуитивно отразяват емоциите на хората, с които общуват, но има и група хора, които изпитват страх от емоции и от малки са научени да потискат емоциите и да не ги отразяват. Това потискане те прилагат и към емоциите, които достигат до тях от другите хора и съответно не отразяват емоции. В практиката това изглежда така: Някой срещу вас изразява емоция, а вие стоите с безизразно лице и с нищо не показвате съпричастност, поради възпитаното във вас вярване, че емоции не бива да се показват. Така човект срещу вас се чувства неподкрепен, неразбран, изоставен сам в емоцията, която преживява. Ако това е възрастен, той ако има нужда от подкрепа, ще си я намери в лицето на друг, след като от вас не я получава, но когато това е собственото ви дете, бедата е голяма. Детето няма свободата да си намери други възрастни, които да го отглеждат и когато се окаже в капан с възрастни, които не умеят да отразяват емоциите му и в резултат на това първо не се научава и то самото да разбира и управлява емоциите си и второ чувства неразбрано и неподкрепено. Това води до емоционални травми и липса на емоционална стабилност в този човек дори след порастването му.
Когато не отразяваме емоциите на детето, то започва да ги изразява още по-силно, стигайки по някога до истерични кризи или други крещящи прояви с надежда, че ако изрази емоцията в по-очеваден вид, ще я разпознаем и ще сме способни да изразим съпричастността и подкрепата от която се нуждае. Затова децата, които не получават адекватен емоционален отклик от обгрижващите ги възрастни по правило са по-истерични, по-груби, по-шумни, по-незрели в поведението си. Поради неразбирането си често възрастните ги смятат за невъзпитани или твърде чувствителни, а най-често причината за емоционалните изблици не е в детето, а във възрастните, които не откликват адекватно на детето в емоционални ситуации.
Затова децата, чиито родители не отразяват емоциите им изпадат много по-често в истерични кризи с бурни емоции, или имат опозиционно или хиперактивно поведение, докато при децата, чиито емоции биват отразявани, обикновено емоциите и поведението са далеч по-умерени и бързо се балансират.
Ако споделите нещо на близък човек и с реакцията си той веднага покаже, че е разбрал какво преживявате, вие ще се почувствате разбрани и подкрепени и също ще се успокоите по-бързо. Ако обаче човекът, на когото споделяте гледа безучастно или ви се хили насреща, ще вложите още патос и енергия да му покажете какво чувствате, защото явно от първи път не ви е разбрал.
Второ: Назовете емоцията с думи
За да помогнем още повече на детето да се научи да разпознава и управлява емоциите си, освен да изразим неговата емоция е добре да я назовем и с думи, както и да назовем евентуалните причини за тази емоция и евентуални нужди, които тя изразява. Важно: Тъй като колкото и добре да познаваме детето си няма как да влезем в неговата психика и да бъдем 100% сигурни как точно се чувства детето и от какво се нуждае, важно е да не вменяваме на детето нашите предположения. За целта изговаряме с думи емоцията, причините и нуждите не като категорично твърдение, а под формата на въпрос или предположение.
Например: Време е да се прибираме от детската площадка и детето не иска да си тръгне и крещи и бяга от нас, за да не го приберем. Казваме: „Ядосан ли си, защото си тръгваме от площадката, а ти се иска да продължиш още да си играеш?“ – ако сме разпознали правилно емоцията и нуждата на детето, то ще отговори утвърдително. Бихме могли да продължим с думи от сорта на: „Разбирам, че много ти е харесва да си играеш тук, затова утре пак ще дойдем. Сега става тъмно и ще ходим вкъщи, но щом за теб е важно, утре ще дойдем пак.“ – по този начин показваме на детето, че го разбираме, че приемаме чувствата и нуждите му на сериозно, че му съчувстваме и правим, каквото ситуацията позволява, за да уважим нуждите му.
След подобен подход при по-големите деца, драмата веднага ще приключи и те спокойни ще тръгнат към къщи, тъй като са се почувствали разбрали и уважени и сме им помогнали да осъзнаят кое е възможно в конкретната ситуация и кое не възможно, колкото и да настояват. По-малките деца няма да успеят толкова бързо да овладеят емоциите си и ще продължат да плачат или крещят още малко, но ако запазим спокойствие и не се заразим от емоцията им и не започнем насреща да им се караме и да им крещим, те също ще се успокоят бързо.
Друг пример: Детето е гледало достатъчно дълго филмче на таблета или телевизора и време да стане от екрана. То естествено не желае да прекрати удоволствието си. Можем да кажем: “Недоволен си, защото искам да оставиш вече таблета, нали? Приятно ти е да гледаш филмчето и искаш още да го гледаш, така ли?” Можем да продължим: “Искаш ли сега като оставим таблета да ми разкажеш за това хубаво филмче. И на мен ми стана интересно и можем да поиграем на героите от филмчето.” – и да оставим детето да продължи удоволствието, след като стане от екрана, като ни разказва вживявайки се за любимите си герои и забавни ситуации или като ги пресъздадем в игра.
Важно е не просто да назовем емоцията, а да предложим варианти нуждата, която детето има, изразявайки тази емоция по някакъв начин да се зачете. Ако се държим от сорта на “Не ми пука дали ти е важно филмчето или не, ставай, щото е вредно!” – ясно е, че и детето по наш пример ще реагира с “Не ми пука, че е вредно и че ме караш да ставам от екрана, ще продължа да гледам или ще пищя, докато не ми разрешиш!” Ние възрастните даваме пример и ако искаме децата да реагират с уважение на това, което им казваме, нужно е ние първо да реагираме с уважение и на това, което те казват и изразяват.
Когато изразяваме с думи емоциите на децата и нуждите, които стоят зад тях е важно го правим във въпрос или предположение, а не като категорично твърдние! Ние НЕ ЗНАЕМ И НЕ МОЖЕМ ДА ЗНАЕМ какво точно преживява детето, не сме в главата му, за да знаем. Ние можем само да предположим и детето следва да потвърди или отрече предположението ни. Ако детето мълчи и не отвръща, попитайте пак, дали сте прави в предположението си или е нещо друго. Само детето знае. Ако си мислим, че знаем точно какво чувства детето и накараме и него да мисли, че знаем точно какво се случва с него, означава да тласкаме детето към психоза – най-тежката психиатрична диагноза, в която човекът изгубва престава за себе си като отделна личност. Затова внимавайте отразявайки емоциите да задавате въпроси, а не категорични твърдения: “Ти може би си тъжен, познах ли? или “Ти ядосан ли си?”, а не “Ти си тъжен.” или “Ти си ядосан.”
Малките деца, които още не могат добре да говорят, трудно могат да изразят емоциите си с думи. При тях в началото, докато са съвсем малки бебета, основното е първата стъпка в отразяването на емоциите, а когато детето започне от бебе да става дете – да се движи самостиятелно, да овладява нови умения, да се учи да говори, идва времето и на втората стъпка, в която първоначално ние с предположения и въпроси насочваме детето в това да разпознава своите емоции и нужди и с времето то започва все по-умело и зряло само да осъзнава емоциите и нуждите си, в резултат на което нараства и умението за зряло управление на поведението и реакциите на детето.
Ако ви е трудно да насочвате детето си в развиването на емоционална интелигентност, защото вие самите срещате трудности в тази посока, с помощта на терапевт можете да развиете умения за разпознаване и управление на емоциите, които след това да предадете и на вашето дете.
