Различията са ценност, а не проблем

Като семеен консултант един от най-честите проблеми, заради който хората идват при мен са провокирани от трудността им да се справят с различията помежду си. Много хора разглеждат различията в характера, в предпочитанията, в мирогледа, в поведението като голям проблем във взаимоотношенията. Какво да правим като другият е толкова различен от нас? Как да общуваме като единият иска у дома, а другият навън? Единият иска детето да бъде възпитавано строго, а другият либерално? Единият иска да почива на палатка, а другият в луксозен хотел? Как двама (или повече души) да живеят заедно и да общуват хармонично, когато са толкова различни? Ситуацията наистина може да бъде доста трудна на моменти и като вземем предвид, че „противоположностите се привличат“ – в много семейства, както и приятелски или колегиални взаимоотношения, често си имаме работа с хора, мнооого различни от нас. Какво да правим в такива ситуации?

Проблемът обаче не е в самите различия, а в начинът, по който гледаме на тях. Сега ще ви представя две гледни точки, два подхода към различията – единият, който води до проблеми, трудности във взаимоотношенията, неудовлетворение, гняв, обида и често раздяла и другият, който води до обогатяване и на двете страни, хармония във взаимоотношенията и личностно развитие и щастие за всички. Вие изберете кой подход ще прилагате.

Вариант 1: Борба за надмощие

Често, когато си имаме работа с темата „различия“, неволно се впускаме в това да докажем на другия, че собственият ни вариант е по-добър от неговия. Опитваме се да докажем, че нашият подход дава по-добри резултати, че гледната ни точка е по-правилна или по-миродавна… казано с прости думи, че той е в грешка и е нужно да вземе пример от нас и да се поправи. Проблемът идва, когато и другият приложи спрямо нас същият подход и се опитва да ни докаже, че грешим, че той е прав, че неговата гледна точка и поведение са правилните, а ние сме в грешка.

Така попадаме в ситуация на борба за надмощие, в която всеки се опитва да обори другия, да му покаже, че греши и да наложи своето мнение над чуждото. В такава ситуация възприемаме различията като проблем и търсим уеднаквяване на мненията. Всеки иска другият да признае, че той е прав, а другият греши и да се достигне до единно мнение, като всеки иска това единно мнение да е неговото.

И ето как започва скандалът 🙂 Или ако не се стигне до скандали, то поне ще се стигне до безкрайни спорове или темерутско мълчание или подмолни манипулации – всеки според репертоара, с който разполага, ще се опитва да победи партньора си и да го накара да се откаже от различното си мнение и да приеме мнението на другия.

Така от близки хора се превръщаме във врагове. Другият вместо да ни изслуша, за да разбере позицията ни, се опитва да ни обори, започваме да се нападаме, да се опитваме да променим другия. И колкото повече се опитваме да променим мирогледа, поведението или гледната точка да другия, толкова повече той упорства и се бори с нас, защото и другият се чувства прав и иска да убеди нас, че ние сме в грешка и е нужно да се променим.

Така от близки, хората си стават врагове, някои дори успяват да се намразят… Защо се стига до там?

Не можем например да запишем детето едновременно в две училища – нужно е да изберем едно и като са на различни позиции, хората често не знаят какво друго да направят, освен да се опитат да накарат партньора си да си смени позицията и да приеме тяхната. Нужно е все пак да изберат едно училище и все някой трябва да отстъпи. Нормално е човек като има мнение да го отстоява. Такива ситуации понякога има хиляди, не само свързани с училището на детето. Има хора, които са на различни позиции по множество, при това важни теми.

С борби за надмощие може да спечелите битката да постигнете своето сега, но със сигурност ще изгубите войната, защото подобни отношения неизбежно водят до охладняване в отношенията, липса на любов и раздели или съжителство по задължение, без чувства и разбирателство. Наистина ли се случва това и защо, ще се запитате сигурно. Много просто: никой не може да устои прекалено дълго да бъде нападан, критикуван и постоянно някой да му казва, че греши.

Никой не може да обича хора, които не го приемат такъв, какъвто е и постоянно се борят да го променят. Борбите за надмощие и опитите да убедим другия, че ние сме прави, а той греши водят до това другият да се чувства отхвърлен, неприет и съответно необичан. С този подход, може и да постигнете своето в конкретната ситуация, но с времето знайте, че ще си развалите отношенията с човека.

Нима някой иска да живее с някого в постоянни войни или да стигне до това да си бъдем „просто съквартиранти“ или до раздяла? Съмнявам се. Дори да става въпрос не за семейни отношения, а за приятелски или колегиални – нима някой иска да си разваля приятелствата или отношенията с колегите? Съмнявам се. Хората правят това, защото не знаят какво друго да направят и как по друг начин да решат проблема. След малко ще видите какъв е другият начин. Преди това обаче ще разгледаме една друга вариация на първия модел.

Отказ от своето мнение и клякане пред чуждото

Това са ситуации, в които човек, за да не си разваля отношенията с другия, в моменти на различия, безропотно се отказва от своята гледна точка и приема чуждата, за да не възникват спорове и за да не се стига до описаните по-горе борби за надмощие. Така постъпват хора, за които взаимоотношенията са по-важни от решаването на конкретната ситуация. Ако вземем горния пример, в който родителите имат различно мнение относно това в кое училище да запишат детето, то хората, които се отказват от мнението си в името на взаимоотношенията биха си казали: „Не е толкова важно къде ще учи детето. Нека го запишем в училището, в което иска партньора ми, само и само мир да е. По-важно ми е да съм в мир с партньора, отколкото да запиша детето там, където смятам, че е по-добре.“

При този подход човек сам се отказва от възгледите си и се примирява, за да не вреди на отношенията си с другия. Проблемът е, че подобно поведение уврежда взаимоотношенията повече от всичко друго или ако не увреди взаимоотношенията, ще увреди самият човек, който го практикува.

Колко време бихте издържали да се отказвате от мнението си и да живеете като кукла, на която друг дърпа конците, като кученце на каишка? Това удовлетворяващ и щастлив живот ли е? Да правим компромиси с дребни неща, не е проблем. Знаем, че всяко взаимоотношение има нужда от компромиси от време на време. Но да правим компромиси с важни неща, с неща, на които държим и които определят живота на нас и децата ни колко пъти бихте направили, преди да изпитате раздразнение, неудовлетворение, тъга или гняв?

И към кого ще насочите неудовлетворението/разочарованието/тъгата/гнева си в такива ситуации? Естествено не към комшиите, те нямат общо с това. Ще ги насочите естествено или към другия, защото заради него влизате в ролята на кученце на каишка, заради него правите компромис с куп важни неща – и така стигате до това бавно и неусетно да охладнеете към другия, да се отдръпнете или дори да го намразите и хоп, това, от което най-много бягахте – развалянето на отношенията става факт. Голям процент от семействата, както и други видове взаимоотношения (приятелски, колегиални, партньорски и т.н.) попадат в този капан и се развалят. И често хората дори недоумяват как се стигна до тук. Защо при положение, че толкова отстъпки и компромиси е направил човека в името на това всичко да върви, накрая нещата се провалят? Видяхте защо – не можем дълго да пренебрегваме себе си и да правим компромиси с важни неща и това да не избие отнякъде.

Или, другият вариант е да насочим негативните чувства към себе си. Все пак другият не ни е карал да се отказваме от собственото си мнение и да приемаме неговото. Другият не ни е превърнал в кукла на конци или кученце на каишка, ние сами доброволно сме се вкарали в тази роля. Хората, които осъзнават, че сами са се докарали дотук влизат в друг капан – на самокритика и вътрешно себеизяждане, което отново води до това да се чувстват нещастни хора, неудовлетворени от живота си, в това число неудовлетворени от взаимоотношенията си. Хората, които потискат негативните си изживявания и ги оставят вътре в себе си се разболяват. Познавате предполагам десетки човеци около вас, които виждате, че водят неудовлетворяващ за тях живот и се примиряват и хоп, същите страдат от разни хронични болести, някои по-безобидни, други животозастрашаващи. Колкото повече сами се отказваме от себе си и дори отказваме да си го признаем и да вземем мерки, толкова повече фактически водим себе си до физически разпад. Тялото ни е проявление на нас самите.

До тук излиза, че да водим борби с другия в опита си да го убедим, че сме прави води до войни, в които накрая разваляме взаимоотношенията си. Излиза и че да се отказваме от собственото си мнение и да правим постоянни компромиси със себе си в името на отношенията с другия също не води до добро място – или отношенията ще се развалят или ние самите ще пострадаме – критикувайки постоянно другия или себе си или разболявайки се. Къде тогава е решението и има ли изобщо решение, което да води до добър край?

Има! 🙂

Вариант 2: Различията могат да бъдат обогатяващи и за двете страни и да водят до взаимно развитие

Нека тръгнем от примера, който вече разглеждахме с различията относно избор на училище за детето – с всеки други пример, ситуацията е аналогична. Важна тема е къде ще учат децата ни. Всеки родител има свое мнение относно това кои са важните критерии при избора на училище. И всеки е прав за себе си. За едни хора е важно в училището да има ред и авторитетът на учителя да се спазва. Имат право хората. Важно е да учим децата да спазват реда и да зачитат авторитета. В живота успяват тези, които могат да уважават хората, които знаят и могат повече от тях самите и да се учат от тях.

Има и родители обаче, които са на мнение, че по-важно в училище е да има либерален подход и индивидуалността на детето да бъде поощрявана и развивана и личността на детето да бъде уважавана, а не само да се изисква детето да уважава възрастните и да спазва техните правила. И тези родители имат право. За да се развива балансирано и да бъде успешно, детето трябва да опознае своята индивидуалност и да развива силните си страни, както и да бъде приемано и уважавано такова, каквото е.

Други родители избират училището от гледна точка на храната, която се предлага на децата там, тъй като отдават голямо значение на здравословното хранене и не биха си записали детето в училище, в което има лавка, в която на малчуганите продават вафли и близалки и на обяд ги храня с притоплени полуфабрикати. И тези родители имат право – храненето на подрастващите е важна тема, която е от голямо значение за бъдещото им развитие.

Други родители избират училището по материалната му база, тъй като също е важно детето да не стиска цял ден, тъй като тоалетните в училище са под всякаква критика и го е гнус да влезе в тях. И е важно да има голям двор и физкултурен салон, в който децата да развиват и тялото си, не само да седят на чин по цял ден. Важно е също има ли модерни технологии в училище, а и като споменахме седенето по цял ден на чин, от значение е като прекарваш цял ден в една стая, то каква стая е тя и до колко удобно и комфортно е пребиваването на детето в нея. Важно е също да има добре оборудвани кабинети – да може физиката и химията да се учат не само на книга, а и на практика детето да вижда как работи науката. Също е важно да има музикални инструменти, на които децата с музикални наклонности да свирят, както и кабинети по изкуства…

Всички тези гледни точки са важни и правилни. Аз не виждам някоя гледна точка от посочените да е грешна или вредна за детето. И затова не виждам причина родителите да спорят един с друг, при положение, че всички тези, а и още много още гледни точки са добри, верни и уместни. Нима не искаме всичко това накуп за децата си си? Има ли смисъл да спорим дали е по-добре да запишем детето в училище, в което ще го научат на ред или в училище, където индивидуалността на детето ще бъде уважена? Или да спорим кое е по-важно храненето или доброто преподаване? Всичко от посоченото е важно. Просто различните хора имат различни приоритети и степенуват различно нещата по важност, но препдолагам ще се съгласите, че всичко от посоченото е добре да го има в едно училище и всеки един от посочените родителски подходи има своето право.

Темата с избор на училище е само пример, но по подобен начин стои въпросът с всяка една тема, по която възникват различия.

Няма правилно и грешно. Има различни гледни точки към всяка тема а и тези гледни точки винаги допълват една друга и се обогатяват взаимно.

Вместо да се опитваме да убедим другия, че ние сме прави, а той греши, какво би станало, ако сменим нагласата си и се научим да мислим, че и аз съм прав и другия е прав и да търсим решения, които отговарят и на двете ни гледни точки. Няма ли така да достигаме до по-добри решения, отколкото, ако всеки търси да удовлетвори само своята гледна точка?

Един виц твърди, че вкусно хранене и здравословно хранене са две различни неща. Аз пък знам от опит, че едно ястие може да е едновременно и здравословно и вкусно. Да, изисква се майсторство, за да направиш една гозба хем вкусна, хем здравословна, но е напълно постижимо, при това не трудно. Същото е с всяко друго нещо в живота. Изисква се майсторство, за да се научим да намираме решения, които отговарят едновременно на две или повече изисквания, но тези решения в практиката се доказват после като най-добрите.

Ако бъдем заслепени само от своята гледна точка, тогава сме нищо по-различно от коне с капаци, които виждат само едно нещо и тъпо и упорито настояват, че само това е решението и всичко друго е грешно.

Животът е пъстър и за да стигаме до добри решения и да живеем щастливо ни е нужно да се научим да не забиваме само едностранчиво в ситуациите, а да отчитаме пъстротата на живота и да търсим решения, които изпълняват повече от едно условия и които отговарят на повече от една нужди и изисквания. Не е лесно, но ако тренирате да мислите в тази посока с времето става все по-бързо и лесно да откриваме работещи варианти, които отговарят на нуждите на всички, вместо да се опитваме да притискаме хората да се отказват от техните нужди, за да задоволят нашите или ние да се отказваме от нашите, за да задоволим техните.

Да запишеш детето си в училище, в което ще го учат само на ред и дисциплина, или в училище, в което детето ще има пълна свобода, но нищо други, или в училище със здравословна храна или добра материална база, но нищо друго е решение тип ”кон с капаци“, което ще превърне и детето в кон с капаци. Но да запишеш детето в училище, в които ще изискват от него ред, но и ще уважават индивидуалността му, в което няма да се предлага боклучива храна и ще разполага с добра материална база – това вече е истински добро решение, а не компромис.

Децата са отворени към живота и любознателни. С порастването обаче ние възрастните ставаме все повече „коне с капаци“, сякаш колкото повече знаем и можем, толкова повече убеждаваме себе си, че ние знаем най-добре и само нашата истина е истината. Сякаш само това, което ние самите сме преживели и опитали работи в живота и всичко друго си заслужава да бъде отхвърлено. Животът обаче е по-голям и по-пъстър, отколкото може един човек да поеме и опита, било то и най-умния човек. Затова влизаме в партньорства, затова живеем в семейства, затова работим в екипи – за да има и други хора до нас, различни от нас самите и да използваме различията по между си, за да отваряме собствените си капаци.

Когато се сблъскаме с различна от нашата гледна точка, когато другият е на различно мнение или има различен нашия мироглед или поведение, това е повод да се обогатим. Това е повод не да се борим с него, за да му докажем, че той греши, а ние сме прави, а вместо това да научим нещо ново – да прибавим към своето знание и мироглед, мирогледа и знанията на другия и да станем по-знаещи, по-гъвкави, по-можещи.

Затова и децата имат по двама родители, а самотните родители са съветвани да не възпитават еднолично децата си. Всеки има нужда от различни гледни точки. Добре е мама и татко да бъдат различни, но да не воюват заради своите различия, а вместо това да учат детето и на единия и на другия подход към живота. Хармонично растат деца, които получават различия от родителите и тези различия са ценени и уважавани и намират и двете място в живота. Ако мама винаги внимава да си чист и спретнат, от нея се учиш на хигиенни навици и естетика, но ще бъде обогатяващо с татко да се цапаш и да се учиш не само да изгледаш добре, но да и да действаш смело, като се провираш през тесни процепи и прескачаш локви. И двете умения са важни и тук няма по-важно и по-малко важно и е безсмислено и увреждащо да водим спор например детето красив външен вид ли да подържа или да прескача локви и да се цапа с кал. Верният отговор е: „И двете!“ – в зависимост от ситуацията, понякога е добре човек да бъде с естетически издържан външен вид – например, когато отива на гости или на концерт, а друг път е добре да спортува и да се цапа на воля – когато е на излет в планината например или на игра в кварталната площадка.

Животът е пъстър и изисква от нас различни подходи. Неслучайно „противоположностите се привличат“. Интуитивно ние търсим различни от нас хора, за да отварят собствените ни капаци и да обогатяват живота ни. Доста тесногръди бихме били, ако постоянно пазим дрехите си в изряден вид. Също толкова тесногръди ще сме, ако постоянно се мърляме. Ако обаче можем в нужните моменти да сме наконтени и естетически изрядни и в нужните моменти приемем да се поизцапаме, докато катерим върхове,спортуваме, играем или творим – тогава животът ще ни се струва безценен и ще бъдем пример за околните.

Когато се сблъскате с различно от вас мнение, мироглед, поведение, вместо да се втурнете веднага да убеждавате другия, че вашето мнение и поведение са по-правилни, а той греши, запитайте се – в кои случаи мнението и поведението на другия биха били полезни и ако се научите и вие да владеете подхода на другия без да се отказвате от вашия собствен подход, ако умеете и двете – и вашето и другото и ако и другият умее и двете, с колко повече ситуации в живота ще може да се справите успешно и колко много повече ще постигнете?

Да можеш нещо е добре, но да можеш повече от едно нещо вече е предпоставка не само за успешен, но и за щастлив живот.

Всеки сам избира кой подход ще прилага, когато среща различия – ще воюва ли или ще реши да се учи и да ползва различията, за да обогати живота си.

На мен ми харесва да почивам и на палатки и в луксозни хотели – и двете си имат своя уникален чар, харесва ми да бъда и с токчета и перли, но и с кецове и кални дрехи, след преходи в планината или след игра с децата. Вярвам, че и науката, и изкуствата и мистиката имат своето място в живота ни и се стремя да запознавя децата си и с трите. Избирам да изживея пълноценно колкото мога повече удоволствия и страни от живота и различните от мен хора ме учат как да правя това. Показват ми с думи и дела това, което аз не виждам и не разбирам и ме учат как да излизам от собствените си ограничения и да свалям собствените си капаци.

А вие, какво избирате?

На разположение съм за подкрепа и насоки по тази и всяка друга тема, свързана с взаимоотношения ни с другите и собственото ни развитие като личности.

Ако статията Ви е харесала, споделете я чрез бутоните по-долу, за да достигне до повече хора. Благодарим!