Скритото страдание на децата

Когато говорим за посегателства върху дете, вероятно започвате да мислите за физическо или сексуално насилие или нещо подобно. Има обаче и много други форми на посегателство, които нито изглеждат зловещо отстрани, нито възрастните, които ги извършват спрямо детето осъзнават, че правят нещо нередно, нещо тежко и мъчително за детето, което може да провали цялостния живот на детето от тук нататък. Често се случва точно обратното – възрастните си мислят, че това което правят е за доброто на детето и мислят, че действат в неговият най-добър интерес. Затова е изключително важно да говорим за този тип посегателствo, защото много малко хора гo правят съзнателно и нарочно. Повечето хора го правят, защото нито си дават сметка, че се случва, нито осъзнават какви негативни последици има върху детето. Ако осъзнаваха, мнозина биха се спрели. За това нека се информираме и да информираме и хората около нас за посегателството с копринени ръкавици и най-добри намерения. Ако разпознаем себе си в примерите по-долу можем да разберем и да спрем. В името на децата.

Посегателство с кадифени ръкавици с най-добри намерения

(Предавам историите с променени имена с цел запазване на конфиденциалност. Всички истории са реално случили се, с реални хора, потърсили психологическа помощ в зряла възраст. Някои истории са се случили с повече от един човек, даже с много хора и са нещо обичайно за нашето общество.)

Тя се казва Мария. Потърси помощта на психолог, защото й е трудно да изгради за себе си щастлив живот. Всички й казват, че има голям потенциал, но тя не го вижда и не знае как да го реализира. Работи посредствена работа, която не харесва. Излиза с посредствени мъже, които не харесва, а уж е красива и умна млада жена. „Не мога да взема живота си в ръце. Сякаш живея чужд живот, не моя и не знам как да променя това.“ – споделя в кабинета. В детството й не е ходила на градина. Отглеждана е от баба си. Не е играела често с деца, чувствала се самотно дете. На въпроса ми защо не е ходила на градина, отвръща, че не са я пратили, защото според родителите й било по-добре с баба, баба лично да се грижи за нея и нищо да не й липсва. Но с баба се чувствала сама. Не било приятно по цял ден да прави компания на една възрастна жена. На въпросът ми баба й с кого живеела, отговаря, че била вдовица, никого си нямала, гледането на детето осмисляло живота й.

И тук идва на място поговорката „Пътят към ада е постлан с добри намерения.“ За да зарадват мама и да не я мислят, че е сама, за да й осмислят живота, родителите на Мария пожертвали детето. И не само заради мама, и заради себе си пожертвали детето. За да не си създават трудности да будят всеки ден детето за градина, да го приготвят, да се разделят с него и то да плаче, а на тях да им се къса сърцето, после да го мислят цял ден как е, то да боледува и те да се чудят как да вземат болнични и да отсъстват от работа… Защо да си причиняват целия този стрес, когато могат просто да оставят детето с баба му и да не го мислят. И това дете да живее затворено с възрастен човек, а не сред деца. И да гледа по цял ден бабешки сериали, вместо играе, да се учи да общува с връстници и да гради самостоятелност. И другите да стават самостоятелни, да се учат да общуват, да имат волни игри, но Мария не – нали е важно баба да си има другарче и мама и татко да са спокойни. Възрастните са важни, не детето.

Възрастният трябва да се грижи за нуждите на детето, а не обратното!

Десетки хиляди деца растат като Мария. Имам клиентка, чиято баба я водила за ръка до училище чак до гимназията. И всички други деца сигурно тайно се подсмихвали на порасналото момиче, което вместо с компания от приятелки, ходи с баба си, но явно не момичето е важно, а бабата да се чувства важна и значима и родителите да обслужват собствените си тревожности, вместо да се грижат детето им да гради самостоятелност и да се развива.

На друг клиент му забранявали да иска каквото и да било да му купуват, защото възрастните нямали много пари и да не се чувстват зле, като отказват на детето, забранили детето да иска. Познайте този човек способен ли е и сега в зряла възраст да иска това, което му е важно?! Не, разбира се. Той осъзнава, че е в правото си да иска, но нещо вътре в него много силно не го оставя да си поиска, да си каже и в повечето случаи си премълчава. А който не може да поиска, няма и да получи.

Много пъти съм виждала вързано в количката дете, което не пускат да слезе от количката и да играе, а за да го залисват да стои кротко възрастните го тъпчат със солети, бисквити или зрънчо. Или в моменти, в които такива родители оставят детето да играе го заливат с гневни упреци и обиди от сорта на „Тъпак!“, „Идиот такъв!“, „Как може да си толкова смотан?!“, „Свиня мръсна!“ – само защото детето се е изцапало или защото по детски още не знае да се пази и не винаги знае как да се държи. Същата гледка може да се види и в ресторанти и кафенета, в които родителите очакват малките им децата да седят мирно и чинно на масата, да не вдигат шум и да не прекъсват възрастните, ако може просто да станат невидими и да изчезнат, а позволят ли си децата да се държат по детски, отнасят обиди и гневни ругатни. Или деца, пред чийто поглед родителите постоянно тикат таблет или смартфон, за да спре детето да живее и да не им създава грижи.

Да разсееш за малко детето със солетка или с едно кратко филмче или песничка от телефона не е беля, но започнеш ли всеки ден да ползваш този модел важно е да ти светне червена лампа в главата и да спреш, преди да е твърде късно. И аз съм родител и знам колко трудно е понякога, особено, когато децата са малки, но който има деца е нереалистично да очаква децата да се държат като възрастни и да се лишават от игри и да кротуват, само защото за възрастните така е угодно. Ако има кой да помага в отглеждането на децата, така че мама и татко да си вземат глътка въздух ще е най-добре. Ако ли няма кой да помага, не си го изкарвайте върху детето. То най-малко е виновно. И не го товарете с нереалистични очаквания да бъде възрастен, само защото на вас ви е трудно.

Възрастни имаме много начини да се погрижим за нуждите си. Имаме избор. Колкото и да ни изглежда, че нямаме избор, винаги имаме. Ако не знаеш как да се справиш, потърси помощ! Детето няма избор. То е заставено да живее с нас и да прави, каквото му казваме. Никога не забравяй, че каквото и да ти се случва, имаш избор, но детето ти няма. Не го заставяй да живее живот, в който потиска себе си, става невидимо и не може да живее волно и да се развива, защото на теб ти е трудно и не го позволяваш. Цената за потъпканото детство е твърде висока. Ако допуснеш да се случи, ще я плаща не само детето ти, но и ти ще кусаш много горчива попара на старини, когато децата на приятелите ти ще се реализират и ще живеят щастливи, а твоето дете ще страда, защото самият ти си го потискал. Не искаш такова бъдеще! Не го допускай, само защото сега се чувстваш слаб и претоварен!

Когато детето обслужва нуждите на възрастните винаги плаща тежка цена

Всичко, което ни се случва като опитност в ранното детство не го помним и именно, защото не помним след време не знаем от къде идват всички тези вътрешни усещания, които носим, от къде идва ниската самооценка и невъзможността да подредим изживеем живота си добре. Защото за детето мама и татко са висш авторитет и когато мама каже, че си „тъпак“, ти го вярваш и не знаеш, че тя го казва само, защото й е натежало и не знае как да се справи със собствените си трудности и те ползва просто за безплатен и безнаказан отдушник. Защото в очите на детето мама и татко са най-умни и най-добре знаят. Когато те учат да кротуваш и да си мълчиш и да бъдеш невидим, за да не пречиш на възрастните, ти не знаеш, че те го правят, защото не могат да се справят с това, което животът им поднася, а си мислиш с детския си акъл, че явно такъв е животът и успяват тези, които се държат като невидими, които са пасивни, мама и татко най-добре знаят! После не се чуди защо и в работата, и в личния си живот такъв човек ще бъде пасивен и невидим и колкото и качества да има никой няма да го забележи, а той ще удавя мъката в тъпчене на храна, както от малък са го учили. И сам такъв човек няма да може да разбере какво се случва и защо не му се получава. Защото колкото и да се напъваме съзнателно, конците на живота ни дърпат дълбоките ранни модели, които съзнателно не помним, но са ни формирали като личност в първите години от живота ни.

Ключовото тук е да помним и никога да не забравяме, че когато възрастен е с дете, винаги нуждите на детето е важно да бъдат взети предвид. И е важно да се информираме и да сме наясно какви нужди има детето във всеки етап от развитието си и да не гледаме на детето като на умален възрастен. Тежко е, когато възрастен се възползва от това, че е по-голям и има власт над детето и го кара да обслужва възрастния, пренебрегвайки себе си или когато собствените родители не познават и не искат и да се запознаят с нуждите на детето си, а третират детето като тяхно умалено копие. Възрастните можем сами да се погрижим за себе си. Децата не могат. Затова, ако ще гледаш дете, опознай нуждите му и се погрижи за тях. Ако трябва се консултирай със специалист, ако не разбираш от какво се нужде детето ти на тази възраст. Не карай детето да се грижи за твоите нужди. Твоите нужди са твоя отговорност. Ако не можеш да се справиш сам, потърси помощ от други възрастни. Не е срамно да кажеш, че ти идва в повече и не можеш да се справиш. Срамно е да ползваш детето си като бушон и да го учиш, че то не е важно и трябва да потъпква себе си заради другите.

Искам да ти разкажа и за Петър, който от малък останал без баща и майка му сама го отгледа. Като истинска „светица“ посветила живота си на сина си, не погледнала никога повече друг мъж, не създала ново семейство, а останала с детето и му посветила целия си живот. Не бързайте да хвалите подобна майка, която е лишила момчето си от мъжко присъствие, само защото на нея й е било трудно да превъзмогне болката от първата раздяла и да влезе в нова връзка. Тежко е една жена да загуби любимия си. Много е тежко. Но ако мисли за детето си, не само за себе си, ще си даде сметка, че синът й има нужда от мъжки пример, а не само от мама. Ще си даде сметка, че колкото и да я е страх да живее отново си струва риска, ако иска да даде на себе си и на детето си нормален и щастлив живот.

Майката на Петър не само, че не преодоляла своите страхове, но и внушавала цял живот на сина си, че го прави заради него – заради него се е лишила от живот и от правото да се чувства жена, заради него се посветила само на него, заради него му казвала, че няма приятели, личен живот, хоби, интереси. А знаете ли какво непосилно бреме за едно дете е майка, която се е отказала от живота заради него??? През първата година от живота на детето посветената майка е благодат, дар, но от втората година нататък посветената изцяло на детето майка, която няма свой живот започва да се превръща във все по-голямо проклятие и да отравя детето без да го съзнава. Докато някои деца играят спокойни, Петър винаги се е чувствал, че ако играе с приятели, върши предателство към майка си. Та какво ще прави тя съвсем самичка, докато той ще се забавлява с други деца? Не, неговото място е до мама, та нали тя се е отказала от всичко в живота, заради него. А как да има връзка с момиче и как да започне да гради свой живот или как да отиде да учи далеч и да следва своя път, като мама ще остане изоставена и самотна?! Та нали той е целият й живот?! – Това е посегателство с копринени ръкавици. Много тежко посегателство, което ограбва и лишава от живот детето.

Петър е вече на четиридесет и няма нужда предполагам да казвам колко е самотен. Няма близки приятели, нито партньорка. Нито се чувства удовлетворен от работата си, нито от живота си. Има си обаче мама, властна и обсебваща „светица“, манипулативно обявяваща на света как се е пожертвала за детето си, а всъщност е тъкмо обратното – страхлива е била и слаба да преодолее загубата на мъжа си и е накарала детето й да жертва себе си заради нея – да няма свой живот, да няма свое развитие, да няма свои приятели, да няма жена и лична радост, защото мама го е яхнала и не му позволява.

Сценарият на Петър е сценарий на живота на много хора. И не е нужно родителят им да е загубил партньора си. В много семейства след развод се разиграва същия сценарий на обсебване на детето, поради трудността на възрастния да продължи живота си напред. А има и десетки хиляди семейства, в които този сценарий се разиграва и без да има починал родител или развод, просто защото родителите са незрели и не умеят да изградят здрава партньорска връзка и компенсират това, което не получават от партньора си от децата, впримчвайки децата да обслужват нуждите на възрастните, вместо да подкрепят децата в личното им развитие.

Това е историята на спящи в леглата на родителите си деца до късна възраст, на деца стоящи до полата на мама, защото татко и мама нямат хармонични отношения помежду си и детето несъзнателно е принудено на играе ролята на парнтьор, не на дете, или защото мама не се чувства в безопасност с татко и използва детето като буфер. Често такива деца имат объркана сексуалност в бъдеще и дори и сексуално да са добре, то със сигурност в интимните им отношения нещо ще създава проблеми и те дори и няма да съзнават какво и как да го поправят. Винаги когато използваме детето за наши собствени цели, детето плаща горчива цена за това в бъдеще.

Историите, които споделих са доста крайни. В много семейства моделът на посегателство върху децата с копринени ръкавици и най-добри намерения се случва по далече по-небиещ на очи начин, в който никой не забелязва трагедията, която детето преживява.

Ако често във общуването си с детето правиш или не правиш неща не защото са нужни на детето, а защото са нужни на възрастния това е посегателство върху детето. Едно малко дете с крехкото си тяло и още по-крехката си психика не може да носи на плещите си нуждите на възрастния и да се грижи за тяхното удовлетворяване. Не бива да искате това от детето. Никога.

Децата обслужват скритите нужди на родителите си

Често изглежда, че това, което се случва е нужда на детето, не на възрастните, но не е така! Дете, което не може да спи самичко и изисква да спи с мама или с тате, вместо мама и тате да спят заедно е дете, което обслужва скрита нужда на някой от възрастните. В такива семейства или има скрит конфликт между родителите и детето с поведението си ги държи далеч един от друг; или вътрешно единият родител не се чувства добре с другият и може дори съзнателно да не иска да си го признае, но като гъба попивателна децата всичко усещат и обслужват нуждите на родителите си, потъпквайки собствените си нужди. В бъдеще детето ще трябва да плати висока цена за това. Залепените за полата на мама деца, несамостоятелните деца, обслужват скрити нужди на семейството и плащат висока цена за това лишавайки се от самостоятелност и лично развитие.

Същото се случва и с деца, които не могат да се адаптират в детска градина и се „налага“ мама да ги гледа у дома. Виждала съм го многократно в практиката ми как като отношенията между мама и татко бъдат сложени на масата и се изяснят и като мама осъзнае, че не иска да ходи на работа и копнее да си стои вкъщи или не се чувства добре в работата си и има нужда от промяна или когато родителите признаят собствените им високи тревожности, които не им позволяват да се отделят от детето си, детето започва да спи самичко и започва да се чувства добре в градината. Когато възрастният признае и се заеме със собствения си проблем, детето няма нужда вече да играе роля в проблема на родителя си и се заема спокойно със своето детство.

Ако гушкаш и целуваш детето, не защото детето има нуждата в този момент от ласки, а защото ти имаш такава нужда или защото имаш нуждата от успокояване или защото имаш нуждата да не се чувстваш изоствен(а), тогава осъзнай, че това е посегателство и спри да го правиш. Ако ти трябва ласка и утеха, намери си възрастен, който да ти дава това, от което се нуждаеш – намери си партньор или ако не можеш, потърси роднини или проятели и нека те те гушкат и утешават. Детето ти не ти е нито майка, нито любовник, за да се грижи за теб. Дете, което трябва да играе ролята на родител на родителя си или на партньор на родителя си изживява тежко посегателтво върху себе си и дори не осъзнава какво се случва. Щетите ще се видят след време, когато това дете стане възрастен. Такива деца се чудят и не разбират защо животът им не върви добре.

Същото важи и за дете, на което не се позволява да играе, защото възрастните са с разклатени нерви и не могат да търпят детския творчески хаос и шум по време на игри. Дете, което е принудено да стои мирно и да внимава и да стои тихо, защото важно е не то и неговите нужди, а възрастните и техните нужди, ще се превърне в тих възрастен, който не знае и не смее да живее живота си и гледа отстрани тихо и мирно как другите живеят и постигат, докато животът му се изнизва неизживян.

Същото важи и за дете, принудено да реализира мечтите на родителите си и да прави това, което родителите му считат за важно без неговите чувства и интереси да бъдат вземани под внимание. Ще станеш добър футболист, защото татко така иска! Ще се усмихваш и ще общуваш с всички, с които мама ти каже! Ще учиш, каквото мама и татко кажат! Ще имаш професия, каквото родителите ти изберат и ще си избереш партньор, който родителите ти одобряват… Всичко това може да направи детето външно успешно, но ще внуши едно – ти нямаш значение. Ти не си човек! Твоите чувства и интереси нямат значение, само ние сме важни! Само каквото ние кажем има значение! – Такива деца се превръщат в нещастни възрастни, които винаги поставят себе си на второ място и може и външно да парадират колко са велики, но вътрешно страдат от ниска самооценка и се раздират от това, че живеят чужд живот.

Ролята на възрастните е да дават на детето, не да вземат от него. В общуването възрастен – дете възрастният удовлетворява нуждите на детето, никога обратното! Нуждите на възрастният или си ги удовлетворява възрастният сам, защото има житейският опит, познания, ресурси и право на избор, за да се справя с живота си или ако касаят участието на други хора, то възвратният удовлетворява своите нужда с други възрастни, които има своя воля и могат по свой избор да участват или да не участват в удовлетворяването на неговите/нейните нужди. Възрастният никога не ползва за удовлетворяване на нуждите си дете, което нито осъзнава, нито може по своя воля да откаже. Децата са зависими от възрастните, особено от родителите си и не могат да откажат.

Кабинетите на психолози и психотерапевти са пълни с такива пораснали деца, неспособни да живеят живота си, защото някога, тогава, когато е било нужда да се учат да живеят и да бъдат подрепяни от възрастните, възрастните са се възползвали от невинността и зависимата позиция на детето и са организирали живота така, че детето да удовлетворява нуждите на възрастният, а не обратното. И тези, които стигат до кабинета на терапевт са най-обнадеждаващите случаи, тези, които все пак имат силата и волята да се борят за живота си. Стотици хилади хора живеят без воля за живот, без способност да изразят потенциала си и да получат от живота това, което им се полага, без усещането, че имат право, защото от малки са били пожертвани заради нуждите на възрастните. Такива хора не търсят помощ, а страдат сами и неразбрани, често упреквани, за това, че не се справят. Най-често са упреквани именно от възрастните, които са причина за проблемите им, от онези, които не искат да си прознаят какво са сторили с децата си. Нужно е всички да бъдем бдителни за подобни процеси и да не ги допускаме. А ако си дадеш сметка, че детето ти живее в подобен модел, не е късно да обърнеш неща и да сложиш всичко на мястото му. Децата са гъвкави и бързо се променят, когато възрастният започне да се държи адекватно. А ако имаш нужда от помощ в това да сложиш нещата по местата в отношенията между теб и твоето дете или ако самия ти си пораснало дете, жертва на посегателство, извършено неволно от възрастните, които са те отгледали, на разположение съм за консултации, насоки и подкрепа в преодоляването на трудностите, с които се сблъскваш.

Споделяйки тази статия, помагаш повече деца да се превърнат в щастливи и пълноценни възрастни. Промяната започва с информираност.

Ако статията Ви е харесала, споделете я чрез бутоните по-долу, за да достигне до повече хора. Благодарим!