Как да говорим, така че децата да слушат? Принципи на ненасилствената комуникация

Всички знаем, че не е хубаво да повишаваме тон, да се караме на децата, да заплашваме или да обиждаме. Всички го знаем, но ако трябва да сме искрени, всички го правим понякога. Обичаме децата си повече от всичко на света, готови сме да дадем всичко за тях, но когато се стигне до сблъсък на мнения и нужди, често неволно стигаме до грозни сцени, които след това носят и за двете страни в общуването съжаление, угризения и яд. Знаем какво да НЕ правим, когато общуваме с децата – да не крещим, да не заплашваме, да не обиждаме… Много добре знаем какво да НЕ правим. Знаем ли обаче какво да правим? Или изпадаме в състояние на безсилие, когато от позицията на по-големия си жизнен опит осъзнаваме колко важно е да убедим детето в нашата позиция, защото ако не ни послуша ще се нарани, но когато наследникът ни се е заинатил на своето и не ще да чуе друго мнение, какво правим? Обикновено забравяме добрите си обноски и започваме с познатите стари методи от нашето детство: „Ако не ме послушаш, ще те накажа!” или „Как не те е срам!” или „Само лошите деца правят така!”.

Често се срамуваме, когато от устата ни излизат подобни реплики и се чувстваме безсилни. Не знаем какво да сторим. Последното нещо, което искаме е да нараним емоционално собственото си дете, но когато искаме да му кажем нещо важно, а то не слуша, не знаем какво друго да сторим, освен да заплашваме или да изнудваме и след това да се раздираме от угризения, че не сме добри родители, щом се държим по този начин. Но какво да сторим? Какво да направим, когато малкият ни наследник прави беля след беля и не иска да чуе думите ни, ами когато детето върши опасни, дори живото застрашаващи неща и не ще изобщо да ни послуша – да го напердашим ли?! Обикновено в тези ситуации крещим, наказваме, заплашваме и обиждаме, макар със сърцето си да усещаме, че с всяко повишаване на тон между нас и детето се изправя преграда, която с времето става все по-висока и по-здрава, докато един ден открием, че вече между нас няма близост и чуваемост, а само бетонна стена. Както гласи една известна поговорка: „Доверие трудно се гради, но лесно се разваля.” Как да запазим доверието в общуването с детето си?

Като се научим да общуваме без агресия, по начин, който зачита личността на другия и изгражда доверие между страните в общуването.

Общуване без агресия

Има два начина на комуникация. Единият, при който за нас е важно да изречем това, което мислим, без значение как то ще бъде възприето или изтълкувано от другата страна в общуването, напр. когато някой ни засече на пътя и ние изкрещим: „Тъпак!” – за нас не е важно другият шофьор дали ще чуе обидата, отправена по негов адрес и дали ще се засегне от нея. В този момент ние се чувстваме ядосани и за нас е важно само да излеем своя яд, така че да се успокоим. Единствената ни цел е да излеем чувствата си без значение какво ще предизвикат нашите думи. Когато говорим с децата си обаче, целта ни не е просто да излеем своя гняв, така че да ни олекне, целта ни е друга – да бъдем чути и разбрани от детето. Когато обиждаме и говорим назидателно обаче не постигаме търсения ефект.

Вторият начин на общуване цели не просто да си излеем чувствата, а да накараме другата страна в общуването да се вслуша в нашите думи и да й повлияем. Тук задачата ни е по-сложна. Когато казваме на детето си: „Не излизай на улицата!” нашата цел не е просто да изразим гласно мнението си, че на улицата не бива да излизат деца, а целта ни е да накараме тичащото дете да спре и да ни послуша, защото ако не го направи и изтича на улицата, последиците може да са фатални. И именно в тези случаи, когато последиците може да са фатални от страх ние си позволяваме да прибегнем до целия арсенал от методи за въздействие, макар да знаем, че тези методи нараняват детето или накърняват връзката му с нас. Казваме си: „По-добре да ни мрази, но да запазим живота му!” – аз бих казала: „По-добре да запазим живота му и да ни обича! Защо да ни намразва, като има и други начини?”

Общуването без агресия е именно начин да изразим идеите си по начин, който другата страна в общуването да възприеме позитивно и да има желание да ни съдейства. Ако овладеем този начин на изразяване, детето няма да изпитва съпротива към това, което му казваме и с радост ще ни слуша и ще действа съобразно това, което му казваме.

Когато крещим или заплашваме детето се чувства нападнато и инстинктивно заема отбранителна позиция. Неволно вместо да ни послуша, то ни възприема като враг и започва с цената на всичко да се съпротивлява на това, което му казваме. Това ни ядосва още повече и ние неволно влагаме още повече агресия в общуването, което кара детето още повече да ни се противопоставя и така докато или прибегнем до груба сила и победим детето чрез принципа „Правото е на страната на по-силния”, което не постига друг ефект, освен да накара детето да ни обича по-малко и да има по-малко доверие в нас или другия вариант е да се предадем и да оставим детето да прави каквото си иска, което има също толкова негативен възпитателен ефект, защото кара детето да чувства,че мама е безсилна и отново губи доверието си в нея. Независимо дали чувства родителите си като деспотични или като безсилни в описаните две ситуации неизбежно детето губи доверие в родителите си и връзката му с тях е накърнена.

Как да общуваме без агресия?

Чрез методите на ненасилствената комуникация бихте могли да изразите мнението си по начин, който детето ще усети като приятелски, ненакърняващ собствената му личност и ще прояви инстинктивно желание да съдейства, тоест да направи това, което му казвате.

Как на практика става това:

Опишете фактите, които имат отношение към темата на разговора без да давате оценки и коментари към тях. Говорете единствено за фактите, без да ги анализирате.
Изразете чувствата, които изпитвате във връзка с тези факти.
Изразете своите нужди (потребности), свързани с тези чувства.
Изразете конкретните действия, за които молите, така че ситуацията за вас да бъде по-добра.

Например: Малкият Ви наследник си играе с нож. Ако му кажете: „Дай това на мама, не бива да играеш с него!” детето ще се разпищи и за нищо на света няма доброволно да даде това, с което играе. Ако обаче кажете:

Виждам, че играеш с ножчето на тате (описвате фактите).
Тревожа се, като виждам да държиш нож, защото ножът е остър и можеш да се нараниш лошо (нашите чувства)
Имам нужда да оставиш ножа, за да спра да се тревожа. (нашата нужда)
Моля те остави ножа и ела да ти дам едно интересно нещо. (конкретни действия, за които молим)

Забележете в точка 1 описваме просто фактите, без да ги коментираме. Не казваме неща от сорта: „да играеш с нож е лошо” или „глупаво е да се играе с нож, всички знаят, че децата играят с играчки, а не с ножове” и т.н. , защото думи като „лошо”, „глупаво” настройват инстинктивно детето враждебно и то спира да ни слуша и спира да съдейства. Съзнанието на всеки човек е устроено така, че когато усети негативно отношение, спира да приема или казано с други думи, когато ни обиждат спираме да слушаме. Правим го инстинктивно и често дори не си даваме сметка за това. Ако искате детето да Ви чуе и да последва заръките Ви, то не коментирайте поведението му като неправилно, лошо, невъзпитано, грубо, глезено и т.н. Просто не коментирайте! Опишете само фактите, изразете своите чувства, кажете от какво имате нужда, за да се почувствате по-добре и помолете за конкретни действия, така че ситуацията да се промени към добро. Само това!

Важно е също така да говорите не по принцип, а винаги от първо лице. Важно е как Вие се чувствате и от какво Вие имате нужда. Детето няма да разбере приказки по принцип, особено ако използвате назидателен тон и укорявате. Детето инстинктивно обаче ще се вслуша в това какви чувства предизвиква у Вас неогвото поведение и от какви са нуждите ви във връзка с него. Ако това послание достигне до детето по подходящ начин, бъдете сигурни, че то с готовност ще изпълни молбата Ви! За децата родителите са центърът на тяхната вселена. Мама е най-важната. Тя дава на детето всичко, от което то се нуждае – храна, топлина, любов. Детето е готово да даде мило и драго мама да е щастлива и доволна. Вашето дете е готово да направи всичко, което поискате за вас, защото усеща вашата любов и тя е най-важното нещо за него. Когато обаче детето не усеща вашата любов, а усеща укор, недоволство и гняв от Ваша страна, то вече не се чувства обичано, а се чувства упреквано. Тогава то има нужда да покаже, че е сърдито и за нищо на света не би направило това, което искате от него, колкото и да му се карате и да го наказвате.

Когато искаме децата да направят нещо, вместо укор и назидателен тон, нека им говорим с любов и топлота и да им споделим как се чувстваме и от какво имаме нужда. Това винаги работи!

Друг пример:

Детето ви иска играчката на друго дете на площадката и за да я получи започва да удря другото дете. Често в подобна ситуация възкликваме: „Какво правиш! Лошо е да се удря! Престани веднага! Върни чуждата играчка!” – а детето продължава да удря и пищи и да стиска играчката и не разбираме защо не иска да чуе. А както казахме по-горе, когато детето чува обиди по свой адрес, инстинктивно спира да слуша. Когато казваме на някого, че това, което прави е „лошо” или без да се интересуваме от чувствата му решим да заповядваме „престани!” – най-вероятно ефектът ще бъде обратен.

В тази ситуация уместно е да кажем на детето:

„Виждам, че удряш друго дете и му дърпаш играчката.” (просто изричаме фактите, без да даваме оценка като „лошо”, „невъзпитано” и т.н.)
„Чувствам се тъжна (или ядосана), когато виждам това. (изразяваме своите чувства).
„Защото имам нужда да уважаваме другите хора и да се държим добре с тях.” (изразяваме своята нужда).
„За това те моля да се извиниш на детето и заедно с теб ще измислим друга интересна игра.” (молим за конкретни действия)

Обърнете внимание, че никъде в изказването си не обвиняваме детето за нищо и не порицаваме поведението му. Просто казваме какво виждаме и говорим за нашите собствени чувства и нужди и молим детето за конкретни действия.

Нормално е, когато видим детето ни да удря друго дете да го накараме да се извини. Но да поискаш някой да се извини, след като си го нарекъл лош или си нарекъл постъпката му лоша няма да даде резултат. Подсъзнателно, когато детето се почувства обвинено от нас, то просто спира да ни слуша, все едно че си казва: „Щом пък съм лош и това, което правя не ви харесва, гледайте си работата!”. Ако детето е съвсем малко, то естествено не си казва подобни думи, дори не ги осъзнава, но подсъзнателната му нагласа е такава и то вместо да съдейства, с всички сили противодейства на думите ни. А ние вместо да се замислим как говорим с детето – обвиняваме ли го, използваме ли агресия в езика си, наричаме детето инат. То не е инат, а просто: „Каквото повикало, такова се обадило.”

От каква възраст може да се ползва обшуване без агресия?

От най-ранна възраст на детето е добре да говорим с него по този начин. Ще кажете, че малкото дете не разбира. Естестевно, че няма да разбре всичко, но ще разбере точно толкова, колкото би разбрало и когато държим назидателни речи и укоряваме. Малкото дете макар да не разбира значението на всички думи, улавя безпогрешно посланията, които оправяме главно чрез езика на тялото, интонацията и цялостното ни излъчване. Когато споделяме своите чувства и нужди, дори да не разбере какво казваме, детето ще усети, че мама се нуждае от нещо и ще вложи цялата си интелигентност да разбере от какво има нужда мама, за да я зарадва. Когато мама се кара, макар отново да не разбира думите й, детето безпогрешно улавя, че мама го мрази в момента и то инстинктивно се отдръпва и чака да й мине. Докато не й мине, то не би направило нищо за нея, а ще изчака и няма шанс да го накарате да слуша. То просто си има инстинкт за самосъхранение и взаимодества само с този, който е добронамерен.

Ненасилствена комуникация в общуването с възрастни

Описаният по-горе метод важи не само в общуването ни с децата, а ще ви бъде полезен във всички сфери на общуване – с интимния ви партньор, с шефа, с колегите, с приятели и роднини… Всеки път, когато искате да кажете нещо на някой и той няма желание да се вслуша в думите Ви опишете фактите без да давате оценка, изразете чувствата си и заявете какви са вашите нужди, а накрая завършете с молба за конкретни действия, които ще задоволят нуждите Ви. Когато се научите умело да ползвате този тип общуване, ще се изненадате от резултатите. Естествено, за да се получи първо трябва да се научите да описвате фактите, а не да ги анализирате и коментирате; да се научите да изразявате чувствата си и да осъзнавате от какво се нуждаете. Ако не Ви се получи първите пъти, просто знайте, че това е едно от предизвикателствата в живота, които може да Ви не стане от пръв път, но пък направите ли ги, всичко от тук нататък ще се случва лесно и приятно. А залогът е голям! Мисля, че на никой не му е все едно дали децата му го обичат и уважават или правят беля след беля само за ходят напук. Да се научим как да общуваме с децата си, с партньора си, с шефа си, с колегите и близките си така, че да получаваме това, от което се нуждаем без да влизаме в тежки конфликти и без да нараняваме нито себе си, нито другия е безценно умение!

Тъй като темата за общуването е многопластова и необятна, очаквайте скоро продължение, в което ще опиша как действам аз в общуването ми с моите деца, а също и какви други техники и методи можете да ползвате така, че да бъдете чути, особено в моменти, в които отсрещната страна няма желание да слуша.

Повече информация за ненасилствената комуникация можете да научите в книгата на Маршал Розенберг “Общуване без агресия. Наръчник по ненасилствена комуникация”.

Съмишленици и подкрепа по пътя на осъзнатото родителство ще намерите в Спомнилище за родители.

Ако статията Ви е харесала, споделете я чрез бутоните по-долу, за да достигне до повече хора. Благодарим!