В откровен разговор с основателя на Babysling и Спомнилище за родители

Нели Василева-Стефанова е детски и семеен психолог, класически хомеопат, автор и водещ на обучения за родители, автор на статии на тема личностно развитие, междуличностни взаимоотношения, холистично здраве и детско развитие и възпитание. Чрез своята работа тя помага на хората да насочат фокуса си към постигане на вътрешен баланс, здраве и хармония със себе си и с другите, за да може всеки да намери своя най-подходящ начин да живее, да действа и да постига целите си с наслада.

Кой е човекът, който стои зад Babysling-bg.com и Спомнилище за родители вижте в откровено интервю пред поратала за личностно развитие Mastermind.bg

Здравей, Нели! Ще започна с един нетипичен въпрос, който ми хрумна, докато подготвях интервюто. Ако сега пред теб стои едно бяло платно и палитра с разноцветни бои, как би нарисувала себе си?

Като една пъстра птица. Една птица обагрена с ярки цветове в жълто, оранжево, червено, зелено. Птица, полетяла сред синьото небе – така си представям себе си в момента.

Разкажи ни за теб в по-личен план. Какво те зарежда и мотивира?

Всичко е способно да ме мотивира. Обичам да се вглеждам в най-малките неща. Сутрин се изпълвам с особена радост, когато видя, че навън грее слънце или когато на небето се появят едни особено оформени и интересни облаци. Изключително много ме зареждат децата, моите собствените най-вече, но и другите. Аз по тази причина обичам да работя с родители с деца.
Радва ме топлината между хората, малките неща, които правим един за друг. Всичко това ми вдъхва много енергия да действам и аз също да правя хубави неща.

Би ли споделила с нас кои са твоите най-дълбоките страхове или поне тези, които си осъзнала?

Много съм си мислила по темата за страховете. Всички отстрани ми казват, че съм много смела, като виждат с какво се занимавам и колко бързо и целеустремено действам, когато реша да направя нещо. Всъщност, колкото съм смела, толкова и съм страхлива, защото понякога много ме е страх. Сякаш почти няма ден в живота ми, в който да не се сблъскам със страховете си под една или друга форма. Две от нещата, от които най-много се страхувам са страхът от отхвърляне и страхът от провал.
Както Аристотел е казал „Човекът е социално животно” и аз искам да имам хора около себе си и то не какви и да е хора, а ценни и стойностни личности. Доста често се замислям върху нещата, с които се занимавам, дали няма да наранят някого, дали няма да бъде отхвърлено това, което правя, дали хората ще приемат идеите ми, дали ще успея да постигна това, което искам, дали няма да се проваля. Подобни страхове ежедневно се обаждат в мен и е хубаво, че ги има, защото за себе си съм установила, че ние, хората ненапразно носим в себе си и добро, и лошо, и смелост, и страх, защото, ако спра да се страхувам мога да се взема прекалено несериозно и да започна да хвърча из облаците. Смятам, че страхът е това, което ме приземява и ме кара да гледам на нещата доста реалистично. Когато ме е страх, си напомням любим мой цитат: „Смел е не този, който не се страхува, а този, който въпреки страха си продължава напред.”

Ако днес е твоят ден за равносметка, кои са твоите най-големи постижения до този момент?

Моите най-големи постижения са ражданията на двете ми деца и създаването на „Babysling” и“Спомнилище за родители”, тоест нещата, на които аз съм дала живот.
В малко по-абстрактен план смятам за мое постижение способността да се развивам и да не се предавам и умението да слушам вътрешния си глас и бъда вярна на себе си. Тези качества са ми много ценни и смятам да продължавам да ги развивам във времето.

Преди малко спомена за един твой проект наречен „Babysling”. Разкажи ни малко повече за това?

От кръга ми от приятели и роднини, в който живеех, аз бях първата, която роди. Около мен никой нямаше малки деца, нито бебета. Липсваше ми някой, от който да черпя опит. Като родител за първи път срещах много трудности и дори в нещата, които ми се получаваха, аз бях неуверена. Не бях сигурна дали действам правилно и дали за в бъдеще няма да се окаже, че това, което сега правя, не е било подходящото като решение.
Започнах много да чета. Наученото споделях с близките си. Помня как често разказвах с много плам на баща си за кърменето, за раждането, за взаимоотношенията с бебето. А той горкия от мъжка гледна точка едва ли се интересуваше от повечето неща, но много услужливо ме слушаше и се шегуваше, че с всичко, което съм научила все едно съм изкарала трето висше. В един момент, когато в кръга ми от приятели и познати взеха да се раждат деца, започнаха да ми звънят и да ме питат за неща, които аз преди това с много голям плам съм им разказвала, но тях просто не ги е интересувало. Когато човек няма деца, често не се интересува как се кърми и възпитава дете. В един момент обаче, когато вземе бебето си в ръцете си, се сеща, че има една позната Нели, която нещо е говорела по тези въпроси. Така започнах да споделям това, което съм научила и това, което съм изживяла от личен опит, първоначално с познати.
Впоследствие установих, че знам много неща, които са полезни на хората и така се роди идеята за „Babysling”. Защото има толкова много хора, които се нуждаят от информация, подкрепа и повече вяра в себе си. Сама стигнах до извода, че има около хиляда теории и също толкова хипотези, но една майка най-добре знае от какво има нужда тя и нейното дете и как да изгради хармонични взаимоотношения с него. Обаче хората често не си вярват и имат нужда някой отстрани да им вдъхне кураж, точно както и аз имах нужда от подкрепа и опит в определени моменти.
Преди време прочетох един цитат от успял бизнесмен, който казва, че „Успешните хора се различават от останалите по това, че като правят нещо, го правят не само за себе си, а и за другите”. Аз съвсем интуитивно съм направила точно това. Реших да споделя това, което съм научила за себе си с останалите, защото всички ние, хората, имаме нужда от едни и същи неща. Когато някой открие топлата вода няма защо да остави другите да си бият главата и да я откриват сами. Това, което правя, е да споделям прочетеното, наученото и изживяното с други родители, които вървят по подобен на моя път.

В тази връзка как се роди идеята за „Спомнилище за родители”?

„Спомнилище за родители” се роди малко по-късно и от идеята до реализацията мина един определен период от време. Аз нямах за цел да правя училище за родители, защото училището е място, където отиваш и някой на нещо те научава. Родителството за мен е нещо, с което всеки от нас се ражда. Всеки от нас се ражда, за да изживее живота си и да остави поколение, което да продължи да живее след него. Всички ние носим вътре в себе си познанието и мъдростта, какво да оставим след себе си, по какъв начин да възпитаме децата си, как да ги обичаме, подкрепяме и да им помагаме по пътя на тяхното развитие. В днешно време обаче сме започнали твърде много да се образоваме и твърде малко да слушаме вътрешният си глас. Това е проблемът, с който се сблъскват много родители. Те четат една книга, после втора и понеже двете книги се разминават, се объркват и се чудят къде точно е истината. Хората трудно намират връзката със собствената си същност. Аз именно този процес искам да подкрепя. Моят проект не представлява училище, а точно „спомнилище”. Думата ми хрумна един ден съвсем случайно и веднага усетих, че това е, което дълго съм търсила и което най-добре олицетворява моята идея. За да бъдем добри родители, ние имаме нужда просто да си спомним кои сме, какви сме, защо сме станали родители, какво носим в себе си и какво желаем да оставим след себе си.

А теб самата на какво те научи „Спомнилище за родители”?

Срещнах се с много различни хора и подкрепих с примери от реалния живот вярването, което винаги съм имала, че всички ние, хората, сме различни, но в същото време сме и еднакви. Всички носим едни и същи страхове и една голяма любов към децата си. Научих се да приемам хората точно такива, каквито са и да имам увереността да приемам и себе си такава, каквато съм. Защото смятам, че не можем да научим нищо, не можем да се променяме и развиваме, ако преди това не се приемем. Това е първата стъпка, да видя кой съм, за да преценя какво от тук нататък мога да направя с това, което съм.

Би ли могла да дефинираш най-често срещаните проблеми, пред които се изправят съвременните родители?

Мисля, че повечето хора не умеем истински да разбираме и приемаме другия такъв, какъвто е. Не отделяме време и енергия за това, истински да разберем децата си. Често родителите се лутаме от една към друга крайност. Повечето родители смятат, че те са знаещите, можещите, тези, които дават посоката, която да следват децата им, без всъщност да се поинтересуват какви всъщност са децата им, какво за тях е важно и какво носят те в себе си. Друга част от родителите, за да избягат от този авторитарен модел, отиват в другата крайност – изживяват се като много свободомислещи и напредничави, като позволяват на децата си да правят всичко, каквото искат, без да осъзнават, че подходът им по същество не се различава много от този на авторитарните родители – и в двата случая родителят не си прави труда да опознае собственото си дете. Независимо дали командваш детето си или си го оставил да прави каквото иска, ти ако истински не го опознаеш, не можеш да се свържеш с него. Оттук идват и проблемите с доверието след това. Хората не умеят да общуват с децата си. Оправданието е разликата в мисленето между поколенията. Аз смятам, че нищо ново не се случва под слънцето с всяко следващо поколение. Променя се формата, но съдържанието вътре е същото. Хората сме си същите, но не сме се свързали истински един с друг и затова не можем да общуваме и с годините това все повече проличава.

Когато ти самата погледнеш в очите на твоите деца, какъв родител виждаш?

Често се усещам, че в определени ситуации не постъпвам по начина, по който би ми се искало. В мен се обажда едно тревожно гласче „Ти добър родител ли си?”. Тогава поглеждам в очите на децата ми и най-често виждам една безкрайна любов и приемане. И когато ме погледне някое от тях и ми каже: „Мамо, ти си най-добрата мама на света”, аз се чувствам толкова безкрайно щастлива, че това е усещане, което не може да се сравни с нищо друго. Естествено, има и моменти, когато срещам упрек или тъга в очите им. В тези моменти съм истински благодарна на това, че децата са толкова чисти, открити и искрени, че абсолютно моментално дават обратна връзка. Дори и да не могат да я изговорят с думи, защото често не осъзнават какво се случва, погледът им за части от секундата реагира. И когато видя упрека, тъгата или обидата, веднага си казвам: „Какво направи сега?” и много бързо осъзнавам къде съм сбъркала. По този начин мога бързо да променя посоката – да се извиня, да се поправя, да подобря нещата и да върна на детето си светлия поглед, пълен със щастие и любов. Детските очи са едно от най-големите богатства, които имаме в живота си.

Имаш един прекрасен съпруг, който много те цени и обича. Би ли споделила каква е тайната на дълготрайните ви взаимоотношения?

Не мисля, че имаме някаква тайна във взаимоотношенията. Това, което помага на връзката ни да бъде все така здрава след 15 години и любовта ни да не се променя с времето, според мен е уважението. При нас е живо истинското желание да приемем другия такъв, какъвто е. Аз знам, че не съм идеална, нито пък той е такъв. Знам, че идеални хора няма. Другото, което знам, че той не отговаря изцяло на онзи образ на перфектния мъж, които аз съм имала в главата си като момиче. Всеки има някакви недостатъци и въпросът е кои недостатъци аз мога да приема и кои не. Все пак може би не бих приела всеки човек до себе си. Според мен важното е човек да е наясно със себе си – да знае с кое би се съгласил и с кое не, кое му е истински важно, на какво държи. Мисля, че това стои в основата на една здрава връзка. Важна е откритостта и способността да си помагаме в слабостите, вместо да ги осъждаме. Всичко между нас се корени в желанието да се поставим на мястото на другия. Когато другият е сърдит, нервен, рязък в общуването или когато направи някоя глупост, преди да се ядосам или засегна, аз си казвам: „Този човек има някаква причина да се държи така. Каква ли е неговата причина?”. Аз искрено вярвам, че хората никога не биха навредили един на друг нарочно. Когато нещо се случи и първата ми мисъл е „Какво се е случило с този човек? Защо той се държи така? Как мога да му помогна да бъде по-спокоен, за да може да покаже любовта си, вместо да ме отблъсква?” Когато подходим така, нещата се развиват по много благоприятен начин.

Всеки има свои специални спомени от миговете, прекарани със семейството си. Ти би ли ни разказала някои по запомнящи се случки, които са ти доставили много радост?

Ражданията на двете ми деца са едни от най-специалните мигове в живота ми. Има и хиляди други случки, но миговете, в които се родиха децата ми за мен са изживяно чудо. И на двете раждания мъжът ми беше с мен.
Първият път и двамата не знаехме къде отиваме и какво ще се случи. Той седеше до мен и ми разказваше вицове, държеше ме за ръката и се опитваше да ме разсмива. Това беше толкова силен момент, който винаги ще си спомням. Стоим двамата в един болничен коридор и са ми казали да се разхождам. Вървим напред назад, аз съм изморена и вече въобще не ми се ходи, а той продължава да ми разказва някакви смешни истории.
После раждането на дъщеря ни. Тогава нещата бяха съвсем различни. Аз бях спокойна, бях уверена, имах усещането, че сякаш времето е спряло, сякаш съм изпаднала в някаква паралелна реалност, в която усещам само едно спокойствие, усещам как бебето ми идва и чувствам как мъжът ми ме прегръща и държи ръката ми. Цялото това изживяване е момент, който просто не мога да опиша с думи.
Моменти на семейно щастие са мигове през уикендите или вечер след работа, когато сме всички заедно и то не специално организирани моменти като рождени дни или почивки, въпреки че подобни събития винаги носят някакъв положителен заряд. Но като помисля точно за специалните ни семейни мигове, се сещам за онези моменти, когато сме си у дома и нищо специално няма, дори когато сме изморени и нямаме сили нещо да правим, просто сме се гушнали всички на спалнята и децата са се покатерили върху нас. Тогава усещам една хармония и заедност, усещам, че до мен просто има хора, с които дори няма нужда да си говоря и няма нужда нещо специално да правим, за да ни е хубаво заедно. Подобни мигове ме зареждат с много енергия.

Как успяваш да балансираш между професията и семейството?

Като цяло моята формула се корени е това, че се опитвам да движа семейството си, личната си реализация и работата си в една и съща посока. Различните писти, по които вървя всъщност се обединяват в една магистрала, вървят паралелно в една посока. Аз развивам себе си и с това, че развивам личността си успявам да развивам работата си и да възпитавам по-добре децата си. Грижейки се за собствените си деца, това ми помага след това да споделям много опит и с другите майки, с които работя. Работейки с родители, научавам много ценни неща, които мога да приложа в личният си живот за себе си. Всъщност всички неща, които правя, взаимно си помагат. В момента уча и хомеопатия, един ден планирам да се занимавам професионално и с това. Хомеопатията е нещо, за което често се питах: „Аз имам ли време и за това?”, въпреки че отдавна усещам, че много силно искам да го правя. Всъщност много мислех дали да поема и този ангажимент именно поради колебанието дали ще успявам да балансирам всичко, което правя. В крайна сметка, като научавам повече за здравето, аз живея по-здравословно, възпитавам по здравословен начин децата си, радвам се повече на живота, имам повече енергия, която да влагам в работата си. Всичко, което правя, взаимно се подкрепя едно с друго. Ако работех по-малко, не смятам, че щях да бъда по-добър родител или щях да отделям по-пълноценно време за себе си, защото давам на децата си и на себе си много благодарение на това, което научавам в работата си. Ако не развивах себе си, ако нямах семейство и деца, нямаше да мога да правя въобще това, което правя, защото аз го правя именно, защото го изживявам и от личен опит, не само защото съм чела или учила някъде нещо.

Какъв смисъл влагаш ти в понятието „интегрално здраве”?

За да отговоря на този въпрос първо искам да поясня какво за мен означава понятието„интегрален човек”. Ние, хората, не сме само едно тяло, въпреки че като се срещнем на улицата често тялото на отсрещния е първото нещо, което виждаме. Ние, хората, имаме и емоции, ум и дух, можем да чувстваме и разсъждаваме, имаме убеждения за живота, за хората и за нещата, които правим. За съжаление пътят, по който е тръгнала да се развива западната медицина, е пътят на човекът-тяло. Точно по тази причина има все още много болести, които остават нелечими. Повечето болести всъщност западната медицина не лекува, а само поддържа с определени медикаменти, които човек пие цял живот. В мига, в който спре да ги пие, той пак си е болен. Това се случва, защото западната медицина гледа на човека като на едно тяло само и се стреми да лекува само тялото.
„Интегралният човек” е човекът-тяло, емоции, ум и дух. „Интегралното здраве” е хармония в тялото, емоциите, умът и духът, като единна система. Човекът не се състои от отделни парчета. Например сега ще лекуваме тялото, после емоциите, а всичко е взаимно свързано. Ако искаме наистина да бъдем здрави, е добре първо да започнем да гледаме себе си като единна система от взаимовръзки и да си задаваме по-често въпросите: „Как се чувствам? Как влияе на тялото ми начинът, по който се чувствам? Какво мисля? С какво моите мисли влияят на действията ми и на начина, по-който се чувствам? Какво правя и как ми се отразява това, което правя? Какви промени с живота ми се случват вследствие на болестите, от които боледувам и защо боледувам именно от това, от което боледувам?”
Нещата обикновено си имат много прости причини. Ако стигнем до причината много лесно можем да намерим пътят към здравето. „Интегралното здраве” е здраве на цялостния човек.

По какъв начин ти се грижиш за своето здраве и това на твоето семейство?

Както вече споменах ние не сме просто тела, които трябва да се хранят здравословно, да спортуват и да почиват. Много е важно да се храним здравословно, да спортуваме, да почиваме, но здравето не се изчерпва с това. Опитвам се да създам за себе си и любимите ми хора среда на живот, в която всеки един има свободата да изрази себе си, да изрази това, което чувства и мисли, да действа в хармония със себе си. Опитвам се да осъзнавам и да променям ограничаващите си убеждения, защото те са в основата на коловозите, в които се вкарваме. Стремя се да разбирам все повече коя съм аз, защото ако аз живея по начина, който е най-близък и присъщ на моето същество, то аз ще бъда здрава и ще дам добър пример на децата ми. Стремя се да усещам и разбирам как се чувстват децата ми и когато нещо ги тормози да им помогна да се успокоят, защото стресът е основният фактор за дисбаланс в организма и от там за възникване на болести. Детето, което среща подкрепа в справянето с трудностите, през които преминава е спокойно и щастливо дете и рядко боледува.

От тук нататък какво предстои за Нели Стефанова?

В личен план продължавам да вървя по пътя на себепознанието и личностното развитие. Продължавам да поставям пред себе си предизвикателства и да опознавам коя съм аз. Да развивам силните си страни и да приемам и преодолявам слабостите си.
В семеен план ми предстои едно лято, което планирам да прекарам с по-малко работа и повече време с децата и съпруга си.
В професионален план планирам още по-мащабно развитие на „Спомнилище за родители”, защото това е основният ми фокус в работата в момента. Продължавам да обогатявам„Babysling” и започвам все по-активно да мисля за себе си като човек, който помага на хората да откриват пътя към здравето. Имам още много какво да уча в тази посока, но тази тема се превръща в мой фокус и смятам, че през следващата година ще обогатя много себе си в тази посока.

Каква е твоята лична житейска мисия?

Да участвам в изграждането на осъзнато общество от свободни хора, които развиват себе си и изразяват себе си свободно. Хора, които творят и приемат себе си и другите такива, каквито са.
Аз съм се фокусирала да работя с родители и с малки деца, защото именно това е едно много важно звено. Имаше един филм „Предай нататък” и за мен моментът, в който човек ражда дете и започва да го възпитава, е един от най-силните предай нататък моменти. Тогава, когато едното поколение се замества от следващото и всички ние мечтаем следващите поколения да са по-добри, по-силни, по-умни, по-можещи и по-знаещи от нас, но всъщност от нас зависи какво ще предадем нататък. Точно по тази причина избрах да работя с хората в този етап, в който те предават нататък, за да могат истински да осмислят и отговорно да възпитат следващото поколение.

Каква е твоята визия за България през 2023 г.?

През 2023 г. вярвам, че в България ще има много повече осъзнати и търсещи хора от сега. Наблюдавам, че през последното десетилетие много хора са преминали мисленето си от тип: „От мен нищо не зависи” до това да повярват, че голяма част от живота им е в техни ръце. За съвременните хора е важно да разберат кои са, какво искат и да действат, за да го постигнат.
След 10 години силно се надявам, че ще сме положили основните на осъзнато гражданско общество.

Какво е твоето послание към нашата аудитория?

От нас зависи и можем да направим това, което искаме и да живеем в свят, който искаме. Можем да бъдем отговорни, приемащи и изпълнени с любов към себе си първо и след това към хората около нас, стига да го поискаме и да решим да го правим. Никой не е идеален и всеки среща трудности, но те се преодоляват, ако наистина човек знае какво иска.
Моето послание е: „Разбери какво искаш и не спирай, докато не го видиш, че се случва в живота ти”.

Интервюто е публикувано на 20.06.2013г. в mastermind.bg

Повече информация за Спомнилище за родители.