Привързано родителство – здравословно практикувано или криворазбрано?

През последните години все повече родители в България се насочват към привързаното родителство като метод на отглеждане на децата си. Привързаното родителство, както подсказва и самото име, се основава на взаимоотношения на близост, привързаност, взаимна обич и доверие между родителите и тяхното дете, чиято цел е през първите периоди от живота си, когато е все още безпомощно и беззащитно, детето да усети, че има на кого да разчита в този свят и че е човек, достоен за обич. Специалистите по ранно детско развитие единодушно определят първите години от живота на човека като критични за по-нататъшното му развитие и доказват, че децата, които са се чувствали подкрепени, обичани и закриляни през ранното си детство, израстват след това уверени, самостоятелни и пълноценни личности. И тук идва едно голямо недоразумение, което в западната култура рядко би се получило, но на българска почва уви, има сериозни традиции да се развива.

Да подкрепяш детето си НЕ означава да се държиш с него като с неспособен инвалид.

Привързано родителство означава да подкрепяш детето си в нещата, които то не може да прави самичко и да не го изоставяш в трудни за него моменти. Привързаното родителство цели детето да се почувства сигурно, защитено и обичано, за да може на базата на тази сигурност да гради в последствие своята самостоятелност и вяра в себе си и в света. Привързаното родителство НЕ означава да висим неотлъчно над главата на детето и да му помагаме на всяка крачка, така че то да няма възможността да се научи да се справя самостоятелно. Привързано родителство НЕ означава да носим детето на ръце, дори когато то може добре да ходи и да го храним, когато то може да се храни и само, и да го обличаме, когато би могло и само да се облече, и да отсервираме празната му чиния след хранене, когато то може и само да я отсервира, и да го успокояваме на всяка крачка, и да го вдигаме, винаги, когато падне и …. и да го превърнем в разглезено мамино детенце, което чака мама да върши всичко вместо него и виси за полата й, неспособно да се справи самостоятелно дори с минимални трудности, несигурно в собствените си способности и свикнало някой друг да се справя със ситуациите вместо него.

Давам тези примери, защото за съжаление в практиката си твърде често ставам свидетел на подобно псевдо привързано родителство, в което родители несъзнателно осакатяват децата си, превръщайки ги в неспособни да се справят самостоятелно паразити, поради желанието си детето да бъде винаги обгрижено и доволно. Това НЕ е привързано родителство. Концепцията на привързаното родителство е съвсем различна и надявам се с общи усилия в следващите редове, всеки ще достигне за себе си до златната среда, а именно докъде стига здравословното обгрижване и къде е редно да оставим пространство за развиването на самостоятелност  в детето.  Специалистите в областта на човешкото развитие са единодушни, че за да се развива човек има нужда както от сигурност, близост и подкрепа, така и от фрустрации в умерени дози, които да стимулират развитието на нови способности и умението на човека да устоява в моменти на трудност.

В хода на порастването си детето ежедневно придобива нови умения и способности и привързаността на родителя се състои в това да познава добре детето си, което може да се случи само, ако е близо до него и наблюдава с какво детето може да се справи и с какво не и знае как да стимулира и подкрепи детето си в овладяването на нови умения и справянето с изпитания. Да се опитаме да предпазим детето от трудности НЕ е добро решение, защото така отглеждаме цвете в саксия, което при най-малкия полъх на вятъра навън ще се прекърши и няма да оцелее, когато един ден излезе изпод крилото ни и му се наложи да се справя с реални изпитания в живота си. Егоистично е да пречим на детето си да се развива, като го правим зависимо от нас. Така дори пораснало, то ще остане под крилото ни, поради невъзможността си да се справя самостоятелно в живота и ще си гарантираме близост с най-любимото ни същество, но на каква цена?! Надали някой здравомислещ родител би превърнал умишлено детето си в инвалид, само за да си гарантира, че това дете никога няма да излети от семейното гнездо и ще остане завинаги зависимо от родителя си.

В западната култура синдромът „майка-орлица” е рядко срещано явление, но в България желанието на родителите да предпазят детето си от изпитания и трудности е “национален спорт”. В културата ни е заложено разбирането, че ако обичаш някого и те е грижа за него, трябва да направиш и невъзможното само и само той да е винаги доволен, нищо да не му липсва и не само да е вечно щастлив, но и ти да имаш сериозен принос за неговото щастие. Много хора си мислят, че това е любов. Истината е, че любовта има много малко общо с това да изземваме ролята на другите в изграждането на личното им щастие и да си присвояваме заслугите за това. Зрелите хора си дават сметка колко инфантилно утопичен е този стремеж и колко вредно за развитието на детето е да го лишим от възможността да се научи да устоява на изпитания и да преодолява трудности, които ще изградят у него нови умения и способности, воля, гъвкавост и твърдост, нужни за успех и щастие в живота.

Естествено никоя крайност не води до добро. Не случайно всяко дете в природата, независимо дали е човече, мече или лястовиче, има свои родители, които да го насочват и подкрепят, докато порасне. Вредно е да задушаваме децата под крилото си, но е също толкова вредно да ги изоставим сами в ситуации, които надхвърлят възможностите им. Независимо на каква възраст е всяко дете има нужда да му показваме любовта си чрез топъл физически контакт и близко общуване. Близостта и проявите на любов обаче нямат общо с това да вършим задълженията на детето вместо него или да го утешаваме така, както се утешава бебе при всяка проява на негативни емоции от детето. Порастването понякога изисква пот и сълзи. Добрата дума и нежната ласка винаги помагат в такива ситуации, но не нуждата от проливане на пот и сълзи си остава.

За здравословното отглеждане на едно дете е нужен родител, който винаги да е наблизо и да се намесва тогава, когато е необходимо, по адекватен за ситуацията начин. Ако родителят е изградил истински отношения на привързаност с детето си и го е опознал, той ще е в състояние да прецени кога детето има потенциала да се справи самостоятелно, въпреки че мрънка и иска някой да му помогне и кога детето наистина има нужда от помощ, защото му е невъзможно да се справи само. Родителят, създал отношения на топла връзка с детето си ще знае как да окуражи и насърчи детето да се справи самостоятелно, да успокои тревогите му и да насърчи усилията му. Понякога едно окуражително “Давай, вярвам в теб!” или “Тук съм и при нужда ще помогна, но съм сигурна, че можеш и сам, опитай!”  или шеговито “Я да видим ти като си толкова силен, можеш ли с тази сила да занесеш празната си чиния в мивката или чинията е по-силна от теб?”

Родителят, който общува пълноценно и е близо до детето си ще си даде ясна сметка в кои ситуации детето още не е готово да се изправи самичко и ще му помогне, така че непреодолимите трудности да не се стоварят върху крехкия гръбнак на малкото човече и да го прекършат. Нереалистично е да очакваме малкото бебе да овладее само страховете си, оставено да плаче самичко в креватчето си или ще облекчи самичко болките от колики или никнене на зъбки без наша помощ. Нереалистично е да очакваме две-годишното дете с готовност да се откаже от бебешките си навици. Нереалистично е да очакваме пет-годишното дете да си подрежда само стаята или да пази дрешките си чисти, докато играе. Нереалистично е да очакваме първокласникът сам да напише всичките си домашни и прилежно да си подреди учебниците. Нереалистично е да очакваме тинейджърът да е наясно с чувствата си и да е ориентиран в плановете за бъдещето си. Това, че детето не може да се справи с нещо не означава, че трябва да се втурнем да свършим работата вместо него.

Ако познаваме добре детето си ще си дадем сметка как най-щадящо да се намесим, така че да подпомогнем детето в ситуациите, в които то изпитва трудности без да изземваме неговата роля в процеса. Колкото по-малко е детето, толкова по-пряка ще е и нашата намеса. Новороденото има нужда, когато плаче да го вдигнем на ръце и да го прегръщаме и утешаваме. Малкото дете има нужда да измислим игра, в която по забавен начин да му помогнем да си събере играчките, да се нахрани и облече самичко без да вършим работата вместо него, но и без да го оставяме само да се справя с това, за което все още няма вътрешната дисциплина да успее. Тинейджърът има нужда да му покажем, че го разбираме и да поговорим внимателно с него, отваряйки пространство, в което той може да излее душата си и да постави в ред мислите и емоциите си.

Не очаквайте, че децата с желание ще посрещнат своето порастване и възможността сами да се справят с предизвикателства. Всеки човек инстинктивно се стреми от една страна към развитие, но от друга страна към лекота и когато детето усети, че му е трудно, то бързо ще изтича в обятията на мама в опита си да се освободи от своите трудности. Всички сме ставали свидетели как пораснали деца се държат като бебета, в желанието си някой да ги обгрижи така, както се обгрижва бебе и ако родителят поддаде в такъв момент, то върши мечешка услуга на детето си. Най-полезното нещо, което можем да направим, когато наследникът ни мрънка или се инати или направо изпада в бяс, защото отказваме да свършим нещо вместо него, е да му покажем, че го обичаме и сме до него, но спокойно да устоим на порива да разперим криле над малкото си гардже и търпеливо да изчакаме детето да повика неволята и да си свърши работата само, окуражавано от любовта и вярата ни в него. Ако му помогнем, го правим зависимо. Ако се научим да устояваме и му помогнем и то да устоява и да се справя, ще имаме самостоятелно, решително, смело, гордо от себе си уверено дете. Изглежда по-бързо и по-лесно да свършим всичко вместо детето, вместо да го сотавим да действа само, но усилията определено си струват!

Честа гледка е три годишно дете, което отказва само да си обуе обувките и настоява мама да го обува, защото обувката се обува трудно и на него не му се занимава с тази трудност. Много по-лесно е някой друг да го обуе. В тази възраст детето е склонно да изпада в истерични кризи, ако откажем да го обгрижим и голяма част от майките поддават под гневните изблици на детето и хранят, обличат и обгрижват порасналото дете, все едно, че е инвалид. Освен в чисто битов план, много деца изискват майките им да стоят неотлъчно до тях, докато си играят и изпадат в искрено страдание или гняв, ако майката не се подчини. Много майки влизат и в този капан, който води не само до задушаване на личното пространство на майката, но и до задушаване на личното пространство на детето и сериозна пречка в неговото психическо израстване. Да гушкаш денонощно новороденото си, страдащо от колики и все още непривикнало с външната среда бебе е необходимо и здравословно, но да стоиш неотлъчно залепен за вече ходещото, разбиращо и порастващо дете е патология, която не се изчерпва само с неудобство за родителя, а води до сериозни негативни последици в по-нататъшното развитие на детето, ако тази тенденция не бъде своевременно преодоляна.

Детето ще се гневи, ще се сърди, ще изпитва моменти на страх и неувереност и нашата роля на привързани родители се състои в това трезво на базата на познанията си за света и личния си опит да преценяваме кое е по силите на детето и кое не. За нещата, които са по силите на детето задачата ни е да го насърчаваме и окуражаваме и да отказваме да свършим неговата работа, вместо него, защото така  не му вършим услуга. За нещата, които преценим, че са извън силите на детето да го подкрепим в нужния момент по подходящия начин, така че то да усеща, че мама и татко бдят над него и сигурно и уверено да крачи по пътя на живота.

Ако детето знае, че няма да позволим нищо страшно да го сполети, то с увереност ще се опитва да се справя само в трудни моменти, та нали ако ситуацията се окаже извън неговите възможности мама и татко ще помогнат, а ако успее да се справи само, ще изпита огромна гордост и увереност в себе си, които с нищо друго не може да се сравнят. Важно еда отбележим тук, че, за да се научи човек да се справя само, не  бива да има страх от грешки. Нормално е, когато овладяваме ново умение в началото да правим грешки. Ако родителят критикува или наказва детето за грешките му, то вероятно ще приеме пасивна роля и ще спре да прави опити, от страх да не сгреши. Научете детето си да гледа на грешките като на полезен опит. Не бива да се ядосваме на детските грешки, не бива и да ги подминаваме, все едно, че нищо не се е случило. Нужно е да помогнем на детето да си извади поука от грешката, която е допуснало, така че да не я повтаря и следващият му опит да е по-успешен. Само така се става уверен, отговорен и активен човек. Това е пътят към успеха. Без проби и грешки, няма и успехи след това.

Това е с две думи привързано родителтво – да опознаеш малкия човек, да си близо до него и да го оставяш, до колкото му стигат възможностите да се справя сам, за да гради умения, воля и вяра в себе си, да се научи да не се плаши от трудностите и болките в живота и да се научи да ги преодолява без да чака някой вечно да го спасява. Родителят да е наблизо, да поздрави малкият успяващ човек и да даде възможност на детето да се учи и да се радва на успехите си и да бъде опора в трудни за детето моменти като го насърчи и му покаже, че вярва в него и е сигурен, че детето ще намери изход от трудните моменти. В ситуациите, в които детето не разполага със сили да се справи само, родителят да е наблизо, да предвиди навреме ситуацията и да се намеси така, че детето да излезе сигурно и невредимо от ситуацията,  да почерпи от примера на възрастния как се действа в подобни случаи и да се чувства защитено и обичано винаги, независимо от обстоятелствата.

Западните автори просто не се налага да разясняват подробно до къде стигат здравословните граници на привързаното родителство, тъй като поради ред културни и исторически фактори американците и западните европейци живеят в общество, в което индивидуализмът се развива от ранна възраст и се поставя сериозен акцент върху границите на личното пространство и развитието на собствените възможности. У нас обаче се смята за нормално родителите да издържат децата си до пенсия, да им осигурят дом и да ги подпомагат, докато им е физически възможно. Понеже медалът има винаги две страни у нас родителите не само, че се стараят да се грижат за децата си дълго след като реална нужда от родителска грижа не съществува, но и в замяна на грижите си много родители у нас смятат за свой дълг да се бъркат в живота на децата си и да ги напътстват дълго след като децата им са вече пълнолетни и би следвало да могат да вземат самостоятелни решения. Така криворазбраното „привързано родителство” се превръща в извинение на неспособните да поставят лични граници родители, на силно контролиращите родители, стремящи се да контролират изцяло живота на децата си и на родителите, опитващи се да компенсират собствените си страхове, тревожност, неувереност и липса на любов с прекомерна загриженост към децата си.

За да хвърлим повече светлина в тази изключително важна за детското развитие и взаимоотношенията родители-деца тема, в продължение по темата ще разгледаме какво е становището на водещи специалисти в областта на детското развитие по отношение на привързаното родителство и по-общо на взаимоотношенията родители деца и каква е ролята на родителя през различните етапи от израстването на детето.

Съмишленици и подкрепа по пътя на осъзнатото родителство ще намерите в Спомнилище за родители.

Ако статията Ви е харесала, споделете я чрез бутоните по-долу, за да достигне до повече хора. Благодарим!

Автор:
Нели Василева-Стефанова Специалист по ранно детско развитие, личностно развитие и хармонични взаимоотношения, детски и семеен психолог, класически хомеопат, майка на две деца

За консултации:

info@babysling-bg.com

0882 597485

Изпрати запитване

С радост ще бъда до Вас, когато е необходимо. На разположение съм за информация, консултация и подкрепа!