Важно за всеки родител

Децата ни днес израстват презадоволени с играчки, които бързо им омръзват и биват захвърлени в някой ъгъл. Децата днес изглежда сякаш имат всички предпоставки да се радват на безгрижно и щастливо детство, но вместо това стават все по-капризни и неспокойни. Вижте как да върнем нещата по местата им и да възпитаме осъзнати и уравновесени Човеци:

Зад всяка желана играчка се крият незададени въпроси

Преди години станах свидетел на нещо, което ме занимава и до днес. Нещо съвсем типично, което всеки родител е виждал поне веднъж. Едно мъничко момченце на не повече от 3-4 годинки се спира пред витрина с играчки. Изглежда като омагьосан от някакво камионче. Не иска да си тръгва, дърпа се сякаш целия му живот зависи от това да има камиончето. „Искам, искам, искам“. Родителят най-накрая се предава и му го купува. Само няколко часа по-късно още в същия ден камиончето вече е захвърлено в ъгъла на детската стая, а детето е загубило всякакъв интерес.

Тъжно е колко неразбрано остава детството за много от нас. Колосални индустрии се опитват да поддържат идеята (и то успешно), че смисъла на детството е в това да се забавляваш, да си доставяш удоволствие. На децата следва да се гледа като на безгрижни, непорочни и необременени от живота създания, които трябва да бъдат постоянно забавлявани и същевременно предпазвани колкото се може по-дълго от неприятните действителности и от сериозните проблеми, с които възрастните се борят.

Но децата съвсем не са толкова безгрижни. Напротив, те са млади хора току-що встъпили в света и се занимават с най-фундаментални въпроси. Защо са тук, от къде произлизат, по чия воля са на земята, какво се иска от тях или какво искат те самите? Какво е да си мъж или жена? Но едно дете на 3 години не може да се обърне към баща си и да го попита тези неща директно. То още няма думите и понятията, с които да мисли за тези въпроси. Но това не значи, че те не го занимават.

Малкото момченце пред витрината несъмнено вижда приликата на играчките с истинските камиони. Някъде, някога той сигурно е видял истински камион. За нас може да е нещо тривиално или даже дразнещо, но огромната машина, нейния размер, рева на двигателя й, усещането за нейната мощ са направили дълбоко впечатление на този бъдещ мъж. Той сигурно разбира по свой си начин, че там се крие нещо много важно за него. Момченцето вижда в тази машина неща, които в неговите невръстни представи имат връзка с това какво е мъжествеността, какво е физическата сила или къде са нейните граници. Може би в онзи момент пред магазина малкото камионче-играчка е изглеждало сякаш крие отговорите на въпроси, които той още не знае как да зададе. Дететo може само да го посочи и да каже „Искам“, защото още не се е научил на друго. И когато камиончето мълчаливо му е дадено в ръцете, то не знае какво да го прави. Движи го известно време по земята и накрая го захвърля. Пластмасата няма отговори за него. Играчката не му казва нищо.

Ето за какво са родителите – за да чуват децата си и да им говорят. Това малко момченце има нужда не толкова от играчката, за да се забавлява с нея. Него не го интересува ‚удоволствието‘, което ние мислим, че му доставяме с подаръка. Момченцето има нужда от думи, от разговор. Да разкаже как е видял някой истински камион и какво му е направило най-силно впечатление. Родителя от своя страна да го слуша и да му говори. Да му обясни какво прави камиона, колко е силен, как е бил направен, какви видове камиони има, или пък да попита момченцето кое му е най-интересно от камиона.

Когато зад всички тези неща вече стоят думи и смисъл, детето ще може да вземе тази играчка и да си играе с нея, като си измисля сценарии и ги разиграва – камиончето ще се движи по земята, ще има някаква функция (а може дори и име) и ще разнася товари напред назад. Може да катастрофира, а след това да бъде поправено. Камиончето ще бъде силно и ще блъска по-малките колички или пък ще пострада от други още по-силни от него. Детето ще си играе, но същевременно ще разсъждава чрез играта си. Онова, което възрастните правим наум, той ще го направи на яве. Чрез метафори в своята игра ще пресъздаде неща от собственото си битие или пък ще разиграе фантазии относно своите собствени сили, способността си да разрушава или пък относно безсилието си. Всичко това ще му помогне да си подреди някои неща в главата. Ще има думите, с които да мисли, да пита още и да разбере неща за света, за себе си и за своето място в него. Ще направи една от онези много на брой малки крачки по пътя към откриването на света. За всичко това са нужни думи. Децата се радват на играта не толкова защото е някакво сетивно удоволствие, а защото чрез нея откриват и разбират света. Свят на смисъл, значения и взаймоотношения, а не просто на картини, цветове и форми. Това детско радване от откритието ще посее семената на любознателността.

В днешно време все по-малко думи има в живота на малкото дете и все повече играчки, филмчета, шарени, святкащи и пеещи премети. Приказките са старомодни. Защо да му се чете на детето, когато има екранизации на всички истории? По-добре детето направо да види своя герой вече нарисуван, отколкото да си го представи наум чрез думите? От екраните на многобройните ‚детски‘ телевизионни канали струят непрестанно образи и силен звук. Аналогично в играчките има океан от разнообразие и всички са в ярки цветове, сякаш крайната цел е някаква свръх-стимулация на невръстните детските сетива.

Странно е как толкова много семейства правят какво ли не, за да дадат всичко на малките си деца. Зариват целите си жилища с още и още играчки. Дават на децата си всичко, само не и нужните думи. Нямаме време за думи. Или ако ги има, те са малко и насочени към това да пучават децата, а не да слушаме въпросите им и да си говорим за нещата от живота и света около нас. Вечно забързани сме и нямаме време. В резултат на това отглеждаме нервни, капризни и непоскойни деца.

Децата имат нужда да говорят и да им се говори. Навлизайки в света те имат нужда от думи и смисъл, които да подреждат света в главите им, а не просто от сетивни усещания. За да разговаряш с някого, за да се опитваш да го слушаш и да вникнеш в онова, което той иска да каже, се иска уважение. Едно време думата „чувам“ е означавала и „отглеждам, възпитавам“. Все още има места из България, където възрастни хора могат ще ви кажат – „Чувай си детето!“ – тоест – „Гледай го, възпитавай го!“. Но все по-малко родители ‚чуват‘ децата и техните въпроси.

За да възпиташ детето е нужно да го уважаваш и да го вземаш насериозно

Преди дни видях друго момченце на същите години и се изпълних с оптимизъм. Вървях си по тротоара и го видях в далечината как вървеше до баща си. Въпреки че бяха на оживена улица, бащата му беше гласувал голямо доверие и го беше оставил да върви свободно до него, вместо да го води за ръка. Бях на няколко метра от тях, когато момченцето изведнъж видя една отводнителна шахта на улицата до тротоара. Металната скара беше открадната и някои съвестен човек беше заврял голям клон от дърво в зейналата дупка, така че да стърчи над нивото на земята и да предупреждава хората да не паднат вътре. Момченцето беше изумено от всичко това и веднага отиде да разглежда (че какво по-интересно за едно момченце от дупка, чиято тапа е махната, а на нейно място стърчи нещо?). То клекна до отворената шахта и започна да я разглежда и да пита. Бащата на свой ред спокойно отиде до него и вместо да се опитва по-бързо да го отведе и да си продължат по пътя, най-спокойно започна да му обяснява – каква е тази дупка, какво има вътре, защо е отворена, къде е металната скара, защо е опасна дупката, какъв е тоя клон и защо стърчи така. Детето едновременно разглеждаше и слушаше с огромен интерес, сякаш попиваше думите като гъба.

Този баща уважаваше сина си. Взимаше го на сериозно, виждаше в него един човек погълнат от въпроси за света и беседваше с него като с равен. Той говореше не на ‚детето‘, а на мъжа, в който това малко момче ще се превърне един ден.

Всички са се втурнали да обясняват колко е важна любовта към децата и как да ги обичаме, а никой не обелва дума за уважението. За това, че детето е човек, който заслужава и трябва да бъде чут и да бъде взет на сериозно като всеки друг човек. За да пораснат не само физически, но и духовно, децата имат нужда от родители, които да ги уважават. Да гледат в тяхното бъдеще, да говорят на личностите, в които тези деца ще се превърнат. И децата ще разберат, повярвайте ми, те разбират много добре.

За съжаление родителите, които имат трудности да мислят за преходността на собствения си живот ще имат трудности и в това да приемат преходността на детството. Няма да приветстват порастването на децата си и ще страдат при тяхното отделяне от семейството. Някои хора дълго ще се държат за фантазиите си, че детето ще си остане винаги мъничко и сладко. Ще се държат с него сякаш е по-малко и по-зависимо отколкото е в действителност и по този начин ще пречат на неговото израстване вместо да му помагат.

Когато детето е нервно, непослушно или капризно, вместо да му се сърдите и карате да го мислите за неблагодарно, спомнете си, че той е един малък объкан човек, изпълнен с толкова много въпроси, които дори не може да зададе. Поговорете с него за игрите, на които играе и нещата, които му правят впечатление. Ще се изненадате колко лесно можете да се сдобиете със спокойно, уравновесено и добро дете!

Източник: psiholozi.com.

Ако статията Ви е харесала, споделете я чрез бутоните по-долу, за да достигне до повече хора. Благодарим!