Проблеми в двойката (част 1)
5
6 минути
четене
Има два водещи мотива в човешкото поведение – любов и страх, които съзнавано или несъзнателно стоят в основата на всяко наше действие. Общуването между партньорите не прави изключение. И дори, когато сме се събрали в двойка водени от любов, балансът в отношенията понякога е крехък и страхът намира пукнатини, в които да се загнезди.
Кои са водещите страхове в интимните ни отношения?
Има два водещи страхове, които съпътстват човек в интимното му общуване:
Страхът от изоставяне
Този страх се активира, когато не се чувстваме сигурни в партньора или в себе си и се опасяваме връзката ни да не се разпадне. Този страх е особено силен в хората, които в най-ранното си детство са отглеждани от родители, които не са съумели да дават подкрепа и любов на детето си по адекватен начин. Това се случва в семейства с много строги родители, критикуващи родители, твърде заети родители, които не обръщат достатъчно внимание на детето си, емоционално дистанцирани родители или тревожни родители… Израствайки в такава среда, детето изпитва страх да не бъде изоставено, който страх в последствие прехвърля и в партньорските си връзки. Несъзнавано се свързва с партньор, който наподобява родителите му или партньорът може и да е прекрасен човек, но неволно старият страх кара човек да вижда проблеми там, където реално не съществуват.
Страхът от поглъщане
Другият страх, който се активира в интимните връзки е страхът партньорът да не завладее личното ни пространство и да не загубим свободата си в двойката и собствената си идентичност. Този страх е характерен за хора, които са отглеждани от много властни или много обсебващи родители, които не са оставяли децата си да имат лично пространство и право на лично мнение. Пораствайки такива деца влизайки в интимна връзка се страхуват партньорът да не се окаже подобен на родителите им и да се опита да изземе и завладее личното им пространство. Понякога страхът е основателен, защото неволно без да си даваме сметка
Как се проявяват тези страхове във взаимоотношенията в двойката е описала добре известната психоаналитичка Карен Хорни:
Когато сме изпълнени със страх реагираме по един от следните три начина спрямо партньора си:
Модел на подчинение
Хората, които следват модела на подчинение доброволно се отказват от своята свобода и се стремят да се придържат към това, което според партньора им е уместно да бъдат и правят. Често изборът за подчинение бива рационализиран като „добър характер” или „грижа за другия”, но истината е, че тези които избират подчинението правят този избор водени от страх – страхът, че не са достатъчно добри, че няма да се справят, че ако не се подчинят на партньора, ще бъдат изоставени. Независимо от конкретната ситуация отказът от лична свобода и доброволното приемане на подчинена позиция в дългосрочен план води до отчуждение от любимия и чувство за вътрешна непълноценност, които подкопават не само връзката, но и собствената личност.
Модел на власт и контрол
Опита за властване и контрол над Другия също е породено от вътрешна несигурност и страхове. „Ще те контролирам, за да съм сигурен, че няма да ме изоставиш” или „Ще те контролирам, за да съм сигурен, че няма да погълнеш личното ми пространство.” Властните и контролиращите партньори, чрез грубите си и враждебни действия към партньора се опитват да прикрият собствените си страхове и несигурност.
В крайност този модел ражда насилници. Насилието над партньора, независимо как насилникът го обяснява е винаги плод на собствената му колосална несигурност и много силни страхове. Но да накараш насилника да погледне това, от което се страхува е много трудно изпълнима задача. Изпълнените с несигурност и тревога хора са склонни да се опитат да прикрият собствените си страхове, компенсирайки с властно и изискващо поведение към този, който са сигурни, че ще ги изтърпи – най-близкия им.
Друга форма на поведение, което влиза в тази категория е пасивната агресия, която наблюдаваме в отлагащия тип хора, които се съгласяват да свършат някаква задача или да поемат някаква отговорност, но после все отлагат и не свършват обещаното или хората, които правят язвителни забележки, накърняващи достойнството на партньора, а след това възкликват „Не разбираш ли от шега?” Зад това поведение се крие също опит за контрол над партньора, породен от страха в двойката.
Модел на бягство
Това е модел на избягване, изолация или емоцонално дистанциране на човек, дори когато физически присъства. Тази стратегия е широко разпространена и често се крие под маската на интровертност, работохолизъм или прекалена заетост с други неща, но истинската причина за дистанцията, която партньорът създава е страхът от другия във връзката. „Страх ме е да не погълнеш личното ми пространство и затова ще се дистанцирам от теб” или „Страх ме е да не ме изоставиш и за да защитя чувствата си, ще стоя настрана от теб, за да не ме нараниш”. Отказът да споделиш себе си с другия, отказът от откритост, отказът от емоционална искреност, отричането на интимността са често срещани форми на избягването и отново се дължат на страха, че близостта във връзката ни прави твърде уязвими.
Подчиняващият се, контролиращият или дистанцираният партньор пренебрегват ресурсите си на възрастен човек и остават заседнали на нивото на безпомощното дете. Как да преодолеем травмите, нанесени ни още в ранното детство и да си дадем шанс за пълноценни отношенията с партньора си?
Страхът се лекува с любов
Любовта единствена е способна да ни помогне да преодолеем трудностите в интимните отношения. Любовта ни дава куража да се доверим и да допуснем другия близо до себе си, да говорим открито и да надмогнем травмите от миналото си.
Пълноценните връзки се крепят на равнопоставени отношения, в които никой не се подчинява или не властва над другия. Нормално е да се чувсваме уязвими, допускайки другия близо до себе си, но стига партньорът да не е насилник, това че сме на различни мнения по много теми е възможност за всеки от нас да обогати себе си от различния подход, гледна точка и мироглед, който му предлага другия. Докато водим война за надмощия или бягаме един от друг, всеки се чувства неудовлетворен и самотен. Единствено любовта може да отвори врата към близостта и щастливото съжителство.
Партньорът не е супермен и не е по силите му да ни избави от вътрешните ни страхове
Ще попитате обаче “Как да обичаме, когато сме изпълнени с неудовлетворение?!” – Отговорът е колкото прост, толкова и сложен: Като спрем да прехвърляме собствените си дълбоки травми и произтичащите от тях страхове на партньора и спрем да го товарим с миналото си. Всеки от нас в миналото си е изживял моменти, в които се е чувствал отхвърлен, моменти, в които не е можел да изрази себе си свободно, моменти, в които отношенията с близки хора са носили болка…
Ако искаме връзката с партньора ни да се развива пълноценно и да изживяваме хармония в двойката е нужно да си дадем сметка, че несигурността, нуждата от контрол, подчинението или дистанцирането в двойката са резултат на болката, която всеки от нас носи дълбоко в себе си и проиграва отново и отново в отношенията с най-близкия ни.
Отворете широко очите и умовете си и се опитайте да отличите реалните проблеми в настоящето от призраците от миналото и оставете миналото в миналото. За реалните проблеми в настоящето говорете с партньора без да го обвинявате и да очаквате той да оправи нещата, а като равен с равен – без борби за контрол и надмощие, без дистанциране и избягване един на друг. Ако имате реални теми, вие сте хората, които с открити сърца и доверие помежду ви можете да решите.
Ако ви е трудно да разпознаете кои трудности идват от миналото или не знаете как да ги разрешите и не успявате да изградите отношения на хармония и доверие в двойката, потърсете консултация със специалист, който ще ви помогне да намерите изход от проблемите.
В статията са използвани материали от книгата на Джемс Холис “Райският проект. В търсене на магическия друг”.
Автор:
Нели Василева-Стефанова
Специалист по ранно детско развитие, личностно развитие и хармонични взаимоотношения, детски и семеен психолог, класически хомеопат, майка на две деца
С радост ще бъда до Вас, когато е необходимо. На разположение съм за информация, консултация и подкрепа!
08/02/2018 @ 15:49
А проблемът с нагона, и особено мъжкия, който кара мъжете да се захласват постоянно по други жени? Обичта и тръпката в един момент се разделят. Затова често се чува от мъжете, които се забавляват с други жени, че това няма нищо общо със семейството. А и е пълно с изкушения. Любовта е любов, жената си е жената. Ама ей тая супер мацка от работата, ако ми падне….
Един мъж и да е верен, то не е защото с удоволствие не би се отдавал отвреме навреме на женска съблазън.
09/02/2018 @ 10:55
Нагонът съществува и при мъжете и при жените. Просто в нашата култура е прието мъжете да го показват и да говорят за него, а жените са осъждани, когато го прояват и те от малки се научават да го крият. Естествено и част от природата ни е да се чувстваме привлечени от индивиди от противоположния пол и в това няма нищо лошо. Дали ще изберем да се подадем на това привличане или не обаче е въпрос на лично решение и въпрос на това до колко способни сме да изградаме дълбоки връзки с партньора си. Очакваме от децата да не се подават на изкушението да ядат бонбони преди вечеря и те макар и трудно са способни да удържат на изкушението. Възрастен, който не може да издържи на изкушението означава, че е незрял и се държи като дете. А който се държи като дете, той не е способен и да изгражда дълбоки връзки. Пак ще дам пример с децата – днес един им е приятел, утре им омръзва да играят с него и започват да наричат друг приятел… Мъж, който жена му му е омръзнала и решава да се забавлява с колежката в психичен план е малко дете, което възприема партньора си като играчка, която може да омръзне и тогава я заменя с нова играчка. При зрелите хора оношенията са на друго ниво. Зрелите хора не менят приятелите си често и не менят партньорите си. Да, с времето тръпката отминава, но зрелият човек знае как отново да я възроди като опознава все по-надълбоко партньора си изгражда все по-дълбока връзка с него/нея. Давам пример с мъже, защото вашият коментар е за мъжете, но пак казвам, това важи за всички хора. При жените не е по-различно. Ако човек независимо дали е мъж или жена е готова да сменя партньорите си, само защото са му омръзнали, означава, че за него партньорът е играчка и този човек изобщо не е достигнал до нивото на истинското пълноценно общуване. Ако искат промяна, такива хора е нужно да пораснат. Щом като психичното порастване не е дошло с времето, то ще е нужна терапия, която да подпомогне човека да преодолее вътрешните си блокажи и да се научи да общува пълноценно.
10/02/2018 @ 15:21
Благодаря за отговора. Аз имах предвид по-скоро омръзването в сексуален план. Дори сексът в двойката да е добър, това не може да се сравни като преживяване и интензитет с тръпката от новото. Да, и за жените важи, но при мъжете е много силно и по-често води до разрив в семейството.
Нормално е да сме привлечени, добре. Но винаги съм се удивлявала на жените, които не се нараняват от това. Виждаш го, че я харесва. Виждаш, че е млада, много красива, чаровна, сексапилна. Знаеш, че я иска и си представя, че я има и тн. Ясно, че прекрачването на границата с нея, ще е върховно преживяване за него. Нормално е, да. Но е и гадно.
Нямах предвид толкова случаите, в които се стига до смяна на партньора. Повечето хора са наясно, че с обекта на копнежа си, не могат и не искат сериозно обвързване. Достатъчно зрели са, за да не си правят илюзии, че това е обещаващо в дългосрочен план. Обаче това желание към някой друг често е много силно и просто се появява.
А това да не се поддаваме на изкушението пак е малко гнило. По-скоро прилича на отказването от бонбони въобще. (Защото детето получава бонбона след ядене все пак). Което, освен ако не е, защото човек наистина не иска да яде бонбони, рано или късно води до преяждане със сладко. Иначе “много ми се иска, полудявам от тая мацка, но ще стискам”, ми се струва кауза пердута.
Мъжете са по-първични и при тях сексът и любовта могат да са напълно отделни. Затова и проститутките от всякакъв тип са предимно жени за потребяване от мъже. Освен това мъжът обича да гледа и красотата и женствеността обикновено му стигат. А гледките по улиците, в офиса, по заведенията и тн.
са доста изкусителни.
Не знам дали зрелостта има много общо в много от случаите. И дали потискането е начинът.
12/02/2018 @ 08:46
Повдигате теми, над които всеки човек е разсъждавал и с които всеки се е сблъсквал. И пак ще кажа, че е въпрос на зрялост. Колкото по-незрял е човек, толкова повече очаква патньорът му а му е майка и да го обгрижва само него и както децата се разстройват, ако мама гушне друго дете, защото това си е тяхната майка и не бива и да поглежда други хлапета, така някои хора се нараняват много дълбоко, ако партньорът им пожелае друг човек. А желанито е нещо нормално и всички го изпитваме. Пак въпрос на зрялост е дали човек ще може да се ограничи с желанието или ще прекрачи границата и ще изневери, защото колкото по-развита е психиката, толкова повече може да изживява човек в психичен план и по-малко ще има нуждата да изживява наяве. Малкото дете има нужда да опита бонбона, защото не е способно да мисли за него. Зрелият човек може да си достави удоволствие и само като мисли за бонбона и си представя вкуса му, текстурата, усещането по небцето… Всичко това може да доведе до достатъчно удовлетворение без да се стига до нараняване на партньора и без да е нужно да потискаме желанието. Можем да го изживеем вътре в себе си. А има и двойки, за които единичната изневяра е ОК и тези хора смятат това за биологично естествено и не намират нужда да го изживяват само в главите си – и това е ОК. Двойката сама изгражда правилата, по които ще живее и щом нещо е ОК и за давамата партньори и никой не страда от това, значи е добре. Важното е да сме достатъчно осъзнати, за да не се съгласим с неща, от които после ще страдаме. Това е въпрос отново на зрялост.
12/02/2018 @ 17:42
Да, отново си давам сметка, че едва ли ще достигна до зрялост в този живот :).
Нормално или не, когато знам, че външно или вътрешно мъжът до мен изживява секса с друга жена, ме заболява меко казано. И понеже знам, че това ще се случва отново и отново, просто започвам да се отдръпвам емоционално от него. Вече не “тека” към него, защото ми е чужд и се наранявам. Ако вътрешно ще го изживява, да си го изживее и външно. За мен няма голяма разлика.
Била съм на терапия. И дългогодишна, и кратка, свързана точно с една еднократна изневяра. Не мога да променя начина, по който чувствам нещата и това е.
Не мисля, че разчитам на него като дете. Макар че може би в някакъв аспект явно е така. Не знам. Но не мисля, че и да узрея, тази нагласа ще се промени.